Тя се изсмя късо.
— Втория път беше по-наскоро. Не обичам да ме крадат.
— Никой не обича.
— Пребиха мъжа ми — за малко да го убият.
— Аз не бия хората, Майко.
— Само им влизаш в къщите.
Отклоних темата.
— Когато работиш с умствено болни, страх ли те е, че можеш да прихванеш болестта?
— Винаги. Точно затова трябва да внимавам. На никого няма да мога да помогна, ако си заплета мозъка, вместо да разплета този на болния.
— Звучи разумно. Разбирам, че си се занимавала много с това?
— Доста.
— Колко?
— Доста.
— Трябва да влезеш в ума му, нали?
— Да.
Погледнах я.
— Страх ли те е?
Тя извърна очи.
— И мене щеше да ме е страх. Да проникнеш в чужди домове не е толкова страшно, колкото да проникнеш в чужди умове. — И добавих: — Пък и е по-доходно.
Усетих, че Влад ме гледа, и също го погледнах. Беше чул разговора ни и сякаш се мъчеше да реши дали иска да се ядоса. След малко отново наведе очи над документите на масата.
Станах, отидох при кучето и се запознахме. Като че ли все още изпитваше леко подозрение към мен, но изглеждаше склонно да прояви снизхождение. След малко Хвдф’рджаанцъ стана и каза:
— Добре. Ще започна утре.
Когато отидох там рано на другия ден, Влад беше разпънал на масата голям лист — не знам откъде го беше намерил — и го беше нашарил с кръгчета, черти и стрелки. Застанах зад него, погледах малко и попитах:
— Къде е момчето?
— Излязоха да се разходят със старата. Взеха Роуца и кучето.
— А Лойош?
— Хвърчи тука навън. Мъчи се да си спомни дали знае как се ловува.
Личеше му по физиономията, че го е подхвърлил на Лойош и е останал доволен от себе си.
— Някакъв напредък?
Той сви рамене.
— Фирис не е обичал да казва много неща на хората си.
— Кажи ми какво си разбрал.
— „Фирис и компания“ е транспортна компания с около двеста служители. Това е всичко, доколкото мога да преценя. Повечето други неща, които е притежавал, изобщо не са свързани с транспортната компания, притежавал ги е чрез близки — жена му, сина му, дъщерите му, сестра му и няколко приятели. И повечето от тях са в дългове и всъщност никога не са били платежоспособни — всичко от самото начало е било една голяма измама, подлъгал е банки да му отпуснат кредити, използвал е заемите, за да направи така, че фирмите му да изглеждат големи, за да може да вземе нови заеми. Така е действал.
— И ти си го разбрал?
— Да.
— Та ти дори не си счетоводител.
— Не съм. Но не е нужно да го доказвам счетоводно. Разбрах го, защото открих на кои компании е дърпал конците, видях кои са били собствениците им и прочетох бележките му. Във всичко това няма нищо незаконно, но ти дава много ясна картинка, ако поискаш да я видиш.
— Колко голяма е играта?
— Не мога да кажа. Доста голяма, предполагам.
— Какво е правното положение?
— Не знам. Сигурен съм, че Империята ще се опита да разнищи аферата, но ще отнеме години.
— А междувременно?
— Не знам. Трябва да направя нещо, но не знам какво.
Савн и Хвдф’рджаанцъ се върнаха и седнаха до огъня. Жената взе в шепите си ръцете на момчето и започна да ги разтрива. Изражението й отказа и мен, и Влад да задаваме въпроси. Той гледаше мълчаливо. Усетих, че е напрегнат. Заговорих го отново.
— Трябва скоро да предприемеш нещо, нали?
Отвърна ми с полуусмивка.
— Би било добре. Но не мога да си позволя да се издъня в това. Първо трябва да знам какво правя. От което става още по-засукано. — После попита: — Ти защо ми помагаш, впрочем?
— Допускам, че правиш списък на всички фирми, за които си разбрал, и на собствениците им.
— Да. В Градския съвет физиономията ми сигурно им е омръзнала.
— Това може да ти създаде проблем след време.
— Може. Надявам се, че ще съм се разкарал отдавна и ще е все едно.
— Идеята не е лоша.
— Да.
— Не може да се избегне, предполагам. Мислиш ли, че ще е разумно да си изберем някой от играчите и да го понавестим?
— Естествено. Стига да знам какво да питам. Трябва да разбера кой всъщност владее земята и…
Двамата с Лойош реагирахме едновременно на внезапната магия, появила се в стаята, Влад — само миг след нас. И тримата се извърнахме към Хвдф’рджаанцъ, която държеше Савн за раменете и мърмореше нещо. Погледахме ги около минута, но нямаше какво да му се обсъжда. Окашлях се.
— Та какво казваше?
Влад отново се обърна към мен и ме изгледа тъпо.
— Не помня.
— Нещо, че трябвало да разбереш кой е истинският собственик на земята.
— А, да. Да. Всъщност искам да видя как ще изглежда цялата картина, когато Империята приключи с разследването си, примерно след двеста години. Но не мога да чакам толкова дълго.