— Ами, беше на около хиляда и четиристотин. Никой не бил чувал за него преди Междуцарствието, а когато то свършило, се издигнал много бързо.
— Колко бързо?
— Към края на първи век вече бил много богат.
— Бързичко е.
— Аха. После загубил всичко, след някакви си четиридесет-петдесет години.
— Загубил всичко?
— Аха.
— И е опитал пак?
— Още два пъти. Като всеки път ударът е по-голям и сгромолясването — по-тежко.
— Същият проблем? Същите хартиени замъци?
— Да.
— Транспорт?
— Аха. И корабостроене. Винаги е започвал с това.
— Пък казват, че хората се учели.
— Критицизъм ли беше вложен в това, Кийра? — Изгледа ме малко по-твърдо.
— Не. Любопитство. Знам, че не си глупав. Повечето хора, от които е заемал, също не са. Как го е правил?
Стони се отпусна.
— Да можеше да го видиш как действа.
— В смисъл? Добър търговец?
— Не само това. Дори когато се издънеше, няма начин да го разбереш. Разбира се, когато се издъни някой богат, това не се отразява много на начина му на живот — пак си му остава имението, пак си ходи във всички клубове, има си частния кораб и големите каляски.
— Това е ясно.
— Тъй че започва далаверата с тези неща. Отидеш да поговориш с него и след няколко минути забравяш, че се е издънил. После секретарите му почват да тичат да им подпише това-онова или да го питат за тая или оная голяма сделка, главата ти се замайва и започваш да мислиш, че е на върха на света. — Стони поклати глава. — Не знам. Чудил съм се дали не е карал секретарите си нарочно да въртят тази игра, само за да изглежда, че бизнесът му върви добре; но вършеше работа. Накрая винаги си тръгваш убеден, че стои много високо и че е по-добре ти да яхнеш коня, преди да го е яхнал някой друг.
— И много от нас са яхнали коня.
— Много джереги ли? О, да.
— И сме нагазили дълбоко.
— Да.
— Това не е добре за проучването ми.
— Притесняваш се, че може да се спънеш в организацията? Това ли?
— Отчасти и това.
— Възможно е.
— Ясно.
— И ако се случи?
— Не знам.
Той поклати глава.
— Не бих искал да пострадаш, Кийра.
— Аз да не би да искам? Колко извън Северен пристан излиза това?
— Трудно е да се каже. Всичко е съсредоточено тук, но беше започнал да се разширява. Имаше кантори на други места, разбира се — с транспортния бизнес няма начин да не е така. Но колко далече е стигнало, не мога да кажа.
— Как вървяха нещата, преди да умре?
— В смисъл?
— Оставам с впечатлението, че се е клатило под краката му.
— Направо се тресеше. Говореше се, че е раздул много и че всичко ще рухне.
— Хм.
— Още ли се чудиш дали не го е светнал някой?
— Много голямо съвпадение изглежда.
— Знам. Но не мисля. Виж, един слух не съм чул. Империята си направи разледването. Те са адски добри в това.
Кимнах. Това поне беше вярно.
— Добре. Благодаря ти за помощта.
— Няма проблеми. Ако ти трябва още нещо, обади се.
— Добре. — Станах.
— А, между другото.
— Да?
Той се отпусна на стола и се загледа в тавана.
— Случайно да си виждала онзи източняк, с когото се мотаеше преди време?
— Имаш предвид Влад Талтош? Типчето, дето прецака представителя на организацията в Империята? Онзи, дето всички искат да го пратят през Пропадите? Дето носи толкова злато на главата си, че косата му искри? Дето организацията го търси толкова отчаяно, че всеки, с когото го видят, най-вероятно ще изчезне за дълга сесия от въпроси и отговори с най-добрите специалисти по извличане на информация от организацията? Него ли имаш предвид?
— Мда.
— Тц.
— Така си и мислех. Е, до скоро, Кийра.
— До скоро, Стони.
4.
Първата ми стъпка беше да кажа на Влад какво съм научила. Но трябваше много да заобикалям, за да не ме проследят, тъй че ми отне цял ден, докато стигна до къщата. Когато взех последния завой, Влад ме чакаше на пътеката, на петдесетина крачки от къщичката. Това малко ме стъписа, защото не съм свикнала да ме виждат толкова бързо дори когато не се опитвам да се промъкна незабелязано, но се сетих, че сигурно ме е забелязал Лойош. Трябваше да запомня да внимавам много, ако ми се наложи някога да се промъкна крадешком покрай този източняк.
Беше само по панталони и ботуши. Горната част на тялото му беше обрасла с къдрави косми и беше силно изпотен, въпреки че не дишаше тежко.
— Хубава вечер — казах.
Той кимна.
— Какво правеше?
— Упражнявах се. — Посочи едно дърво на трийсетина крачки от нас. От дънера стърчаха няколко ножа. После пипна дръжката на сабята си. — Намушках и сянката си няколко пъти.