— Болеше ли?
— Само когато не улучех.
— А тя рани ли те?
— Не. Но за малко.
— Радвам се, че си поддържаш формата.
— Всъщност не съм го правил напоследък, но си помислих, че може би е време.
— Хм.
— Освен това трябваше да изляза навън.
— О?
— Вътре е гадно — каза Влад и посочи към къщата.
Повторих:
— О?
— Старата почна да прави каквото обеща.
— И?
Той поклати глава.
— Кажи ми.
— Всичко се е прецакало.
— Това новина ли е?
Влад ме погледна накриво.
— Извинявай — казах.
— Продължава да си мисли, че е убил сестра си или че трябва да я спаси, или нещо такова.
— Сестра си?
— Да. И тя беше забъркана. Чувства се виновен за нея.
— Друго какво?
— Ами, той е текла, а Лораан е господарят му, а щом си селянин, не правиш това, което направи той. Портата на смъртта, Кийра. Само като пипнеш моргантско оръжие…
— Да.
— Тъй че щом не е убил Лораан, значи е убил сестра си.
— Това не го разбрах.
— И на мене не ми е много ясно — каза Влад. — Но това виждаме. Или си мислим, че виждаме това. Не е много ясно и е повече предположение, но така изглежда в момента. А и това тряскане по главата…
— То какво е направило?
— Тя смята, че може да има частична загуба на паметта, която допринася за цялата работа.
— Все по-добре и по-добре.
— Да бе.
— И сега какво?
— Не знам. Старата смята, че трябва да намерим начин да общуваме с него, но не знае как.
— Той чува ли ни, когато говорим? Вижда ли ни?
— О, да. Но сме като някакви образи насън, тъй че това, което казваме, не е важно.
— А какво е важно? В смисъл, тя е го е сондирала, нали? Какво прави той там вътре, в главата си?
Влад сви рамене.
— Опитва се да опази сестра си от мен, или от Лораан, или нещо такова.
— Непрекъснат кошмар.
— Точно така.
— Гадно.
— Да.
— И нищо не можеш да направиш.
— Във всеки случай засега не мога да измисля нищо.
— Ако можеше да влезеш сам, в смисъл, в ума му…
— Разбира се. Щях да го направя. Моментално.
Кимнах.
— Ами тогава да взема да ти разкажа какво научих днес.
— Давай.
— Искаш ли да влезем?
— Не.
— Добре.
Той си навлече ризата, кимна ми и започнах. Беше добър слушател. Стоеше съвсем неподвижно, облегнат на едно дърво; само кимваше от време на време. Беше пестелив с въпросите; питаше само колкото да обясня нещо малко по-подробно, много рядко. Лойош се беше отпуснал на рамото му и като че ли също слушаше. Винаги е приятно да си имаш добра публика.
Когато свърших, Влад каза:
— Добре. Интересно беше. И изненадващо, също така.
— Че е намесена организацията?
— Не, не. Не това.
— А кое?
Той поклати глава и потъна в размисъл — все едно че му бях казала повече, отколкото си мислех, което бе напълно възможно. Затова му оставих прилична пауза и накрая попитах:
— Е, и какво?
Влад отново поклати глава. Изпитах леко раздразнение, че не казва нищо. Накрая изсумтя.
— Просто не звучи логично.
— Кое не е логично?
— Ти добре ли го познаваш този Стони?
— Доста добре.
— Би ли могъл да те излъже?
— Със сигурност.
— Значи може и това да е. Във всеки случай някой е излъгал, някъде по веригата.
— Какво имаш предвид?
— Нека да помисля първо, а? И да си направя някои свои проверки. Искам да проследя нещо. Ще ти кажа утре.
Свих рамене. Когато Влад изпадне в подобно настроение, няма смисъл да се опитваш да го убеждаваш.
— Хубаво. Ще се върна утре сутринта.
Той кимна и когато се обърнах, ме спря.
— Кийра?
— Да?
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
На другия ден спах до късно — нямаше причина да бързам. До къщата стигнах някъде към обед и заварих само кучето. Изниза се боязливо и положих известно усилие да се сприятеля с него. Успях, разбира се. Поговорих му малко. Повечето собственици на котки си говорят с тях, но всички собственици на кучета говорят на кучетата си. Не знам защо е така.
Някъде след около час кучето изведнъж скочи и хукна към вратата — Хвдф’рджаанцъ се връщаше със Савн.
— Добър ден, Майко — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против, че влязох. Направих клава.
Тя кимна, накара момчето да седне и затвори кепенците. Осъзнах, че винаги, когато влизах в къщата през деня, кепенците бяха затворени. Налях й клава и тя я изпи горчива. Попитах:
— Какво научи, Майко?
— Не толкова, колкото ми се ще. — Изчаках. — Мисля, че двата му най-големи проблема са ударът по главата и сестра му.
— Ударът не може ли да се изцери?
— Заздравяло е, външно. Но мозъкът му е пострадал.