— Не, имам предвид, раната вътре дали може да се изцери? Знам, че има заклинатели, които…
— Още не. Не и преди да се уверя, че ако го изцеря, няма да затворя проблема вътре.
— Мисля, че разбирам. А за сестрата какво?
— Чувства се виновен за нея. Гузен е, че се е оказала изложена на онова, което се е случило. — Кимна. — Това е истинският проблем. Според мен той по някакъв начин използва чувството си за вина към сестра си, за да се предпази от това. Създава си фантазии как я спасява, но през цялото време се бои да погледне това, от което я спасява. А после губи контрол над фантазиите си и те се превръщат в кошмар. Още по-лошото според мен е това, че е чиракувал на знахар, тъй че е още по-изтерзан от това, което е направил, отколкото щяха да са повечето селски момчета.
Кимнах. Докато ми говореше така, се беше променила някак — вече не беше старица в горска къщичка, пълна с грозна лакирана дърворезба; беше заклинателка и знахарка, опитна в лечението на човешкия ум. Вече ми изглеждаше съвсем разбираемо, че, както ми каза Влад, местните хора я навестяват от време на време да им реши проблемите.
— Имаш ли някакъв план?
— Не. Твърде много неща не разбирам. Ако тръгна слепешката, ще го унищожа. И себе си също.
— Разбирам. — Отворих уста и бързо я затворих. После попитах: — Разходките за какво са?
— Мисля, че е свикнал да ходи. Става неспокоен, когато се заседи дълго.
— А затворените кепенци? Заради него ли са, или просто на теб така по ти харесва?
— Заради него. Твърде много е преживял, твърде много неща е видял, чул и изпитал наведнъж — искам да ги огранича.
— Да ги ограничиш? Но щом се е затворил в главата си, няма ли да помогне, ако му дадеш външни неща, на които да реагира?
— На пръв поглед изглежда точно така. Може дори да се окажеш права. Но в повечето случаи става обратното. Все едно, че се опитва да се спаси от натиск, а всичко, което възприема, само увеличава натиска. Ако бях по-сигурна, щях да създам около него поле, което напълно да го изолира от външния свят. Може пък да се наложи да направя точно това.
— Имала ли си такива случаи преди?
— Искаш да кажеш хора, които толкова са се затворили в себе си, че нямат досег с външния свят? Да, няколко. Някои бяха по-тежки от Савн.
— Успя ли да им помогнеш?
— На двама успях. С трима не можах. — Тонът й беше предпазливо равнодушен.
Единият начин да се възприеме казаното беше, че шансът да успее е по-малък. Другият — че този път е ред да успее. И двата не бяха особено продуктивни, затова казах:
— Как постъпи с тях?
— Стараех се да науча колкото може повече как са стигнали до това положение, изцерих физическия недъг, когато имаше такъв, а след това, когато решах, че са готови, ги повеждах да бродят насън.
— Аха.
— Знаеш ли нещо за броденето насън?
— Да. Какви сънища им даваше?
— Мъчех се да ги поведа през избора, който взимаха сами и който ги отвежда до място, от което не могат да се измъкнат, след което им предлагах друг избор.
— И в три случая не се е получило.
— Да. Поне в един не се получи, защото не знаех достатъчно, когато влязох.
— Изглежда опасно.
— Така си беше. За малко щях да си загубя ума, а със страдащия стана още по-зле. Загуби способността си да яде и пие, дори с помощ, и скоро след това умря.
Постарах се да запазя лицето си безизразно, но ми беше трудно. Каква ужасна смърт и колко тежко е да го знаеш, ако тъкмо ти си се опитвала да го изцериш.
— Какво го беше сполетяло?
— Беше пребит от крадци.
— Разбирам. — За малко щях да задам очевидния въпрос, но се отказах. — Сигурно не е леко да се живее с това.
— По-добре е за мен, отколкото за него.
— Не непременно — казах. Мислех си за Пропадите при Портата на смъртта.
— Може и да си права.
— Във всеки случай разбирам защо искаш да си предпазлива.
— Да.
Тя седна пред Савн, хвана го за раменете и го загледа в очите. След малко каза:
— Изглежда, че е добър младеж, някъде там, вътре. Сигурно би ти харесал.
— Сигурно. Повечето хора ми харесват.
— Дори и тези, които обираш ли?
— Особено тези, които обирам.
Вместо да се засмее, тя каза:
— Откъде си сигурна, че няма да те предам на Империята?
Това ме стресна, макар че не знам защо.
— Ще го направиш ли?
— Може би.
— Може би не трябваше да ми го казваш.
Тя поклати глава.
— Ти не си убиец.
— Откъде знаеш?
— Знам. Другият, източнякът, е убиец.
Свих рамене.
— Все едно, какво би могла да кажеш на Империята? Че съм крадла? Те го знаят. Чували са за мен. Че съм откраднала нещо? Ще попитат какво съм откраднала. Ще им кажеш, а през това време Влад ще го е скрил или може би ще го е върнал. И тогава какво? Очакваш ли, че ще са благодарни?