— Мда.
— Не.
— Не го вярваш ли?
— Защо ще го правят? Как могат да се надяват, че ще се измъкнат? Колко от тях трябва да са подкупени и колко би струвало това? И помисли колко внимателно ще се огледат докладите им, помисли за риска, който биха поели. Би трябвало да знаят, че рано или късно ще ги хванат.
Влад кимна.
— Аргументите ти определено са сериозни, Кийра. Точно това ме притесни вчера, когато ми разказа за разговора си със Стони.
— Добре, но тогава…
— Кийра, какво ще кажеш да ти разправя на какво се натъкнах, а ти сама да си направиш заключенията?
— Добре, слушам те. Не. Чакай малко. — Налях си чаша вода, оставих каната до мен, седнах и изпружих крака. — Добре. Давай.
Влад отпи от чашата си, притвори за миг очи, отвори ги и заговори.
5.
Разбира се, първото, което трябваше да открия, беше кой е провел разследването. Опасявах се, че Империята е довела хора от столицата и тези хора вече са се върнали, което означаваше телепорт до любимата ни столица, а тази идея не ме привличаше особено, както можеш да си представиш.
Но — едно по едно. Можех да си намеря менестрел — имам уговорки с гилдията им, — но по такъв източник новините се пренасят двупосочно, тъй че опитах нещо друго.
Направих предпазливото допускане, че някои неща са универсални, затова пообиколих, докато намеря най-окаяната бръснарница в района. Бръснарниците са по-обичайни на изток и в източняшкия сектор на Адриланка — бръснарите подрязват мустаци, но правят и прически — но ги има и тук. Бас държа, че не си се сещала за това, Кийра: мустаците не са просто отличителен белег; те трябва да се поддържат. За щастие, разполагам с достатъчно остри ножове, за да не ми се налага да ходя в бръснарници за мустаците си, но повечето източняци нямат толкова остри ножове. Но дори и на изток, както ме уверява Ноиш-па, бръснарниците са си почти същите като тук.
Бръснарят, изглежда беше валиста, доста грозен при това, ме погледна, погледна Лойош, погледна сабята ми и отвори уста — сигурно за да обясни, че не обслужва източняци — но Лойош му изсъска, преди да успее да каже нещо. Докато бръснарят се мъчеше да измисли какво да отговори на Лойош, отидох до столовете, където чакаха клиентите. До тях имаше малка масичка и за около две секунди намерих това, което ми трябваше.
Вестничето си имаше заглавие, „Одумките на Рътър“, с големи, ръчно изписани букви отгоре и общо взето беше пълно с гадни злословия по адрес на разни градски управници, за които изобщо не бях чувал, и задаваше въпроси на Империята във връзка с данъчната й политика, като намекваше, че дори пирати можели да взимат уроци от нея. Публикуваше списък на внезапно затворили наскоро банки — предполагам, че сред тях е и онази, в които е влагала нашата домакиня — с намека, че сигурно са се надпреварвали коя най-бързо ще се очисти и ще изчезне, като в същото време питаше дали Империята, която е позволила на банките да затръшнат вратите си под носовете на хората, вложили в тях всичките си спестявания, наистина е толкова некомпетентна, че да не разбере какво става, или това вече може да се смята за официална имперска политика.
Също така, много интересно, имаше няколко иронични подмятания във връзка със смъртта на Фирис — с намека, че онези, които са влагали в неговите компании, са си получили каквото заслужават. Но не това търсех. Разбира се, изданието не съобщаваше истинското име на издателя, но това беше без значение.
— Какво искаш? — попита ме бръснарят.
— Искам да знам кой ти го доставя това.
Думите ми го объркаха, защото не приличах на човек от Имперската гвардия, а и освен това те не се интересуват особено от такива малотиражки. Но по принцип отпечатването на вестника беше незаконно и замесените в това обикновено не искат да се знае кои са, тъй че знаех, че ще се наложи да го убеждавам. Хвърлих му един империал и той взе да клати глава. Хвана го, отвори си устата, затвори я и понечи да ми го хвърли обратно. Забих два ножа в стената от двете страни на главата му. Добре, че се бях поупражнявал, иначе щях да му отрежа косата. Все едно, мисля, че го поуплаших, ако се съдеше по хленчовете, които издаде.
— Едно хлапе — вика. — Казва се Тип.
— Къде мога да го намеря?
— Не знам.
Извадих още един нож за мятане (последния ми всъщност) — и зачаках.
— Наблизо живее някъде — изхленчи бръснарят. — Поразпитай наоколо. Ще го намериш.
— Ако не го намеря, кога очакваш да ти донесе следващия брой?
— След две недели. Но точно кога — не знам. Никога не знам кога ще наминат.
— Добре.
Пристъпих към него и той се дръпна, но бях тръгнал само да си взема ножовете. Прибрах ги и излязох, завих надясно без определена цел и влязох в първата пресечка. И ги намерих — поредните седем-осем хлапета, от двата пола и от различни домове. На уличните хлапета като че ли не им пука много от чий дом си. Може и някаква поука да има в това, а може и да няма.