Приближих се към тях и зачаках. Изгледаха ме с голямо подозрение, с малко любопитство и без никакъв страх. Искам да кажа, бях източняк и все пак носех сабя, но те все пак бяха осем. После казах:
— Някой от вас познава ли Тип?
Едно момиче, трябва да беше някъде към седемдесет, приличаше на главатарката на бандата им и може би беше тиаса, ми отвърна:
— Може би.
Едно момче попита:
— Що го търсиш? Проблем ли има?
А друго:
— Копой ли си?
Трето поиска да му покажа сабята си.
— Да бе — рекох. — Копой съм. Ще го арестувам като заплаха за имперската сигурност, ще го тикна в дранголника и ще го изтезавам. Други въпроси?
Няколко се изхилиха.
— Кой си ти? — попита момичето.
Свих рамене и извадих един империал.
— Богаташ, който иска да си пръсне парите. А ти коя си?
Всички се обърнаха към момичето. Да, явно им беше водачката.
— Лаачи. Това нещо домашният любимец ли ти е?
„Я им обясни, шефе“.
„Млъкни, Лойош“.
— Казва се Лойош. Приятел ми е. Хвърчи насам-натам и ми търси разни неща.
— Какво търси?
— Например, ако дам този империал на някой, за да ми доведе Тип, ще хвърчи наоколо и ще гледа да не би тоя, на който съм го дал, да се опита да се скатае. Ако някой вземе този империал и ми каже къде мога да намеря Тип, Лойош ще изчака с него, докато не се уверя, че не ме е излъгал.
Едно от момчетата се обади:
— Ама той не може да ти каже къде е отишъл някой, нали?
Лаачи ми се ухили.
— Мислиш ли, че бихме направили такова нещо?
— Не.
— За какво да кажа на Тип да дойде?
Извадих още един империал.
— Това е за него.
— Сигурен ли си, че не е в беда?
— Не съм. Никога не съм го виждал. Откъде да знам, може да е обрал имперския трезор.
Усмихна ми се съвсем като възрастна и протегна ръка; дадох й едната монета.
— Почакай тук.
— Никъде няма да ходя.
Щом тръгна, Лойош хвръкна от рамото ми и полетя над нея, което предизвика ахканията на струпалите се хлапета.
След като момичето се скри зад ъгъла, настроението се промени — останалите изведнъж се оклюмаха, като че ли не знаеха какво да правят с мен. Лошо няма, защото и аз не знаех какво да правя с тях. Облегнах се на стената и се постарах да изглеждам самоуверен; те се скупчиха встрани, заговориха си тихичко и се правеха, че не ме забелязват.
След петнайсетина минути Лойош ми каза: „Тя намери някого, шефе. Сега говори с него“.
„И…?“
„А, идват насам“.
„Ура. Къде са сега?“
„Зад ъгъла“.
Казах високо:
— Лаачи и Тип скоро ще са тук.
Погледнаха ме, едно от момчетата каза: „Откъде зна…“ и млъкна. Усмихнах се загадъчно, забелязал израженията на уважение и страх. Горе-долу както ме гледаха биячите ми преди време. Замислих се толкова ниско ли съм паднал. Ако се оправех добре, сигурно можех да поема бандата от Лаачи. Влад Талтош — най-коравото хлапе в махалата. Бях и най-младият, при това.
След миг дойде Лаачи с някакъв младеж, като че ли на нейната възраст, който според мен трябваше да е орка — малко набит за драгар, с бледо лице, светлокафява коса и сини очи. Старите спомени как ме бяха пердашили орки като дете ме подразниха, но ги избутах настрана — какво щях да правя, да го бия ли?
Гледаше хитро и остана на разстояние. Преди да успее да каже нещо, му хвърлих империала. Монетата изчезна в джобовете му и той каза:
— Какво искаш?
— Ти ли си Тип?
— Е, и ако съм аз?
— Хайде да се поразходим и да си поговорим малко двамата, далече от любопитните уши на някои, които могат да изтълкуват намеренията ни превратно.
— А?
— Ела насам де. Искам да те питам нещо.
— Какво?
— Предпочитам да не го казвам тъй, че всички да ме чуят.
Някой прошепна нещо, друг се изсмя. Тип се навъси и каза:
— Добре.
Отдалечихме се на двайсетина крачки по уличката и му казах:
— Ще ти дам още един империал, ако ме заведеш при този, дето печата „Одумките на Рътър“.
Той драсна по улицата колкото му държат краката. Зави на ъгъла и се скри.
„Знаеш си работата, Лойош“.
„Да, шефе. Тръгвам“.
Обърнах се. Хлапетата ме гледаха — гледаха и Лойош, разбира се. Подвикнах:
— Благодаря за помощта. Може пак да се видим.
Продължих по уличката. Възможно беше, разбира се, Лаачи да му е казала за Лойош, но докато го преследвахме, Тип като че ли не поглеждаше нагоре.
Задържаше се по задните улички и накрая, след като се озърна предпазливо, влезе през една малка врата. Лойош се върна при мен и ме поведе по същия път и до вратата. Не беше заключена.