Беше, както казах, Господар на дракони, при това от онези, които работят за гвардията Феникс, или за Империята; но беше облечен в най-обикновен черен панталон и риза, със съвсем малко сребро по кантовете; косата му беше подстригана много високо, лицето му беше леко мургаво, а носът — леко орлов; общо взето приличаше на Мороулан. Само че не съм виждал никога очите на Мороулан да изглеждат толкова хладни и пресметливи; никога не съм виждал някой да гледа така, освен един наемен убиец, казваше се Ищван, когото използвах един-два пъти, а после го убих. Трябваше ми само четвърт секунда, за да реша, че не ми се ще да скачам срещу тоя тип, освен ако не мога да го избегна. Казах:
— Милорд, вие проучвате смъртта на лорд Фирис, нали?
— Така е. Кой ви е повикал?
— Никой, милорд. — Постарах се да го кажа смирено.
— Никой?
— Сам дойдох, щом чух за това.
— За какво сте чули?
— За разследването.
— Как чухте?
Нямах представа какво да отговоря на това, така че свих безпомощно рамене.
Той почна да ме гледа много твърдо.
— Как се казвате? — Вече не бях „милорд“.
— Калдор.
— Къде живеете, Калдор?
— Коатаил номер шест, милорд.
— Това тук, в Северен пристан ли е?
— Да, милорд, в града е.
Той си записа нещо на един лист и изсумтя:
— Казвам се Лофтис. Изчакайте в коридора. Ще ви повикаме.
— Да, милорд.
Ударих му един много смирен поклон и излязох в коридора, доста изнервен. Добър актьор съм, и в маскировката си ме бива, но тоя тип ме изплаши. Бях действал по предположението, че имперските следователи са подкупени, а от него бях стигнал до извода, че трябва да са калпави следователи. Всъщност това беше глупаво — от собствените си взимания-давания с Гвардията съм разбрал, че това, че някой от тях е подкупен, още не означава, че не може да си върши работата. Да, ама не бях го помислил и сега се притесних. Лофтис не приличаше на човек, когото можех да избудалкам лесно, във всеки случай не и след като не бях вложил повечко работа в това.
Тъй че реших да подслушам, разбира се. Допуснах, че ще могат да засекат магия, но се съмнявах, че ще следят за вещерство, затова смъкнах камъка Феникс и го пъхнах в кесията си — с надеждата, разбира се, че джерег няма точно в този момент да се опитат да ме засекат психически със заклинание. Отпуснах глава на стената, затворих очи и се съсредоточих, за да прехвърля слуха си през стената. Доста усилия ми струваше, а и доста време, но след малко започнах да чувам гласове, а скоро след това започнах да различавам думи.
— Кой го е пратил според теб? — Не бях сигурен дали е Лофтис.
— Не бъди глупав. — Това вече беше Лофтис.
— Какво, да не искаш да кажеш, че е Свещника?
— Преди всичко, Домм, когато си с мен, ще се държиш почтително, когато говориш за Нейно величество.
— О, добре, извинявай, че стъпалата ми докосват пода.
— И второ, не казвам това. Искам да кажа, че няма как да разберем кой го е изпратил, а ако ще го правим това…
— Ще го правим.
— … трябва най-малкото да сме предпазливи. А да сме предпазливи означава да разберем.
— Може да ни е дал верния си адрес.
— Да бе. А може и да е кралят на остров Елди. Проследяваш го, Домм. И не му позволявай да те избудалка.
— Имаш ли нещо против да ми връчиш тази заповед писмено, лейтенант?
— А ти имаш ли нещо против да захапеш две педи стомана, лейтенант?
— Не ме действай, Лофтис.
— Или можем просто да хвърлим всичко това в скута на Татенцето-котарак и да го оставим той да реши каква да е следващата ни стъпка. Искаш ли да направим така? Как ще го приеме според теб?
— Мога да му кажа, че идеята е твоя.
— Ами добре. Направи го. Сигурен съм и че ще повярва, отгоре на това. Кълна се в циците на Вийра, това ще го докладвам при първия повод. Давай. Вече си пиша рапорта, Домм. А ти? Какво? Ще свиеш рамене и ще кажеш: „Да бе, какъв майтап!“ Сигурно. Хайде, давай.
— Лейтенант, сър, при цялото ми уважение, започвате да ми омръзвате.
— Упорит човек. Получихте си заповедите, лейтенант. Изпълнете ги.
— Добре де, добре. Знаеш колко обичам работа, свързана с ходене. И аз знам колко ти пука какво обичам. Ще изчакам да свърши срещата и ще го подхвана. Да взема ли подкрепление?
— Да. Вземи Тимър. Тя е добра с „опашките“ и не си е размърдала задника, откакто е дошла тук.
— Добре. Да кажа ли на Птичето за интервюто?
— Отиграй го без увъртания, виж какво има да каже и гледай камбаната да не спира да бие.
— А?
— Битката за базата Уотърфорд, Домм. Десети цикъл, ранното царуване на Дракона. Погранично сражение между няколко лиорна за правата над…