— О, това пък беше страшно полезно, Лофтис. Благодаря. Що не пропуснеш историята и заплетените си примери и просто не ми кажеш какво искаш да направи Птичето.
— Искам да кажа, че Птичето трябва да се опита да го накара да говори, а после да го изсмуче, докато нищо не остане за изсмукване.
— А ако не иска да го изсмучат?
— Това също ще ни подскаже нещо.
— Добре.
— Трябва да признаеш, че това е по-добро, отколкото да седим по цял ден и да се правим, че уж вършим нещо. Нещо поне се прави.
— Ясно. Нещо против да го преместя най-отпред на опашката, за да не трябва да го чакам цяла нощ?
— Не. Не бива да го правим подозрителен. Можеш да го сложиш пред теклата, ако искаш.
— Ясно. Слушай, Лофтис.
— Да?
— Чудил ли си се изобщо защо?
— Защо какво? Защо ни го съобщиха?
— Да.
— Голям майтап. Нищо друго не правя освен да се чудя през последните две недели.
— Мда.
Млъкнаха. Отдръпнах глава от стената, върнах камъка Феникс на шията си и не погледнах, когато непознатият излезе през вратата и прекоси коридора. След секунда се върна. Изгледах го като всички останали на опашката, но той изобщо не погледна към мен. Допуснах, че трябва да е Домм, и мнението ми за него леко се повиши — никак не е лесно да избегнеш да погледнеш за миг някой, когото след няколко минути трябва да проследиш. Останах с неприятното чувство, че си имам работа с професионалисти.
Седях си и се мъчех да реша дали да щипна веднага, при което нямаше да ми се наложи да се притеснявам как да се отърва от „опашката“ си, а и щях да им дам нещо, над което да си поблъскат главите, или да продължа и да ги оставя да ме разпитат, с надеждата, че така ще мога да измъкна някаква информация. Реших да рискувам, защото, след като вече имах по-добра представа какво става, както и за начина, по който смятаха да се оправят с мен, имах чувството, че мога да понауча нещо. Радвах се, че Домм бе настоял за обяснение на „биещата камбана“, защото щеше да е грешка да питам Лофтис лично.
Появи се още някой, влезе в стаята, от която бях излязъл преди малко, после излезе и седна до мен. Не говорехме. Само погледите ни се срещнаха по веднъж-дваж с останалите. Но докато седях и чаках така, около час и половина, и обмислях каква история да им поднеса, се изнервих.
Когато най-сетне извикаха „Калдор“, малко се забавих, докато загрея, че това е името, което им дадох. Казвам ти, Кийра, не съм създаден да будалкам хората. Но се затътрих в офиса, пак така, на дълги крачки и поклащайки се, и в същото време се тътрех, ако можеш да си го представиш. На другото бюро седеше много млад, компетентен на вид лиорн. Толкова много бюра видях напоследък, че моето започва да ми липсва. Не знам какво толкова има в едно бюро, че създава у човек усещането за власт — може би защото когато застанеш пред някой зад бюро, не знаеш какво се крие в него — съдържанието на едно бюро може понякога да се окаже по-ужасно от гнездо на йенди.
Столът, който ми посочи, беше поредният прост дървен стол — и в тях май има нещо, като си го помислиш. Каза ми:
— Аз съм барон Дейтийфнист. Вие сте Калдор?
Дейтийфнист? Птичето. Не се изсмях.
— Да, милорд.
— Коатаил номер три?
— Номер шест, милорд. — Хе. Тук поне го хванах.
— А, да. Извинете. И сте дошли тук сам?
— Да, милорд.
— Защо?
— Милорд?
— Какво ви доведе тук?
— Разследването, милорд. Имам информация.
— Имате информация за смъртта на Фирис?
— Да, милорд.
Изгледа ме продължително, но колкото до сплашването, изобщо не можеше да се сравни с Лофтис. Нямаше да му го кажа, разбира се; можеше да нарани чувствата му.
— И каква е тази ваша информация?
— Ами, милорд, след работа…
— Всъщност какво работите, Калдор?
— Поправям разни неща, милорд. В смисъл, кърпя дрехи, грънци залепвам, паници, само че някой ми сви инструментите, съобщих го на Гвардията, милорд, платна кърпя за моряците понякога, и…
— Да, разбирам. Продължете.
— Знам, че вие не сте господата, които ще ми върнете инструментите. Това е друг отдел.
— Да. Продължете.
— Да продължа?
— След работа…
— А, да. Ами, след работа, когато имам работа, обичам да прескачам в „Речни дарове“. Знаете ли къде е?
— Мога да проверя.
— О, съвсем наблизо е. Хващате по Келп и на завоя…
— Да, да. Продължете.
— Добре, милорд. Та се бях отбил там да ударя една халба ейл…
— Кога беше това?
— Миналия лазарник, милорд.
— Добре.
— Та, бях пийнал доста, а и рано започнах, тъй че докато се усетя, гледам стаята почна да се върти, нали знаете, както когато разбереш, че си ударил може би повечко, отколкото е трябвало?