— Да. Били сте пиян.
— Точно така, милорд. Пиян бях. После стаята се завъртя и сигурно съм заспал.
— Отнесли сте се.
— Да, милорд.
— Е?
— Да, милорд?
— Продължете.
— О. Да, милорд. Сигурно съм спал пет-шест часа, защото когато се събудих, да се облекча, нали разбирате, изобщо не бях толкова пиян и лежах на една от пейките в дъното, и кръчмата беше почти празна — само Трим, кръчмарят, чистеше в другия ъгъл и двама господа седяха на една маса до мен и си говореха тихичко някак, но можех да ги чуя, нали разбирате. А и беше доста тъмно, не се движех и не мисля, че забелязваха, че съм там.
— Аха. Продължете.
— Единият рече: „Мене ако питаш, нищо не са взели“. А другият вика: „Тъй ли? Виж, ще ти кажа нещо. Взели са много и другата неделя ще излезе на пазара“, а първият: „За колко ще върви?“, а другият вика: „За много. Трябва да е много. Щом някой ще ходи да свие от Фирис, особено след като е умрял, и няма да вземе нищо освен пачка документи, трябва да са важни“. И първият каза: „Може пък за това да са го убили?“ А вторият вика: „Убили? Не, просто е паднал на главата си“. И тогава, милорд, схванах за какво говорят, макар че все още бях леко замаян, и разбрах, че не искам да чуя повече, тъй че изстенах уж съм се събудил, а те ме видяха и спряха да говорят. Изтътрих се покрай тях, даже си затананиках, уж съм по-пиян, отколкото бях, излязох през задния вход, хукнах към къщи колкото ми държаха краката и чак на другия ден си оправих сметката с Трим. Но на излизане, точно в последния момент, погледнах за миг към двамата господа. Не можах да видя добре лицата им, но успях да видя цветовете на дрехите им, и двамата бяха джерег. Заклевам се. Е, това имам за вас, милорд.
— Това имате.
— Да, милорд.
Зяпна ме като гнила круша, която току-що е захапал, и дълго време седя и мисли.
— Защо дойдохте да ни го кажете сега, а не преди две недели?
— Ами, защото чух за наградата и си помислих за инструментите, дето ми ги откраднаха, и…
— Каква награда?
— Наградата за всеки, който даде някакво свидетелство как е умрял Фирис.
— Няма такава награда.
— Няма награда?
— Изобщо. Къде го чухте това?
— Ами, вчера, в „Речни дарове“. Една дама ми каза, че го чула…
— Излъгали са я, приятел. Както и теб.
— Милорд?
— Никаква награда няма за нищо. Просто се опитваме да разберем какво се е случило.
— О. — Постарах се да изглеждам разочарован.
— Как разбрахте, че трябва да дойдете тук, между другото?
— Как ли, милорд?
— Да.
— Ами, дамата, тя беше цалмот, тя ми каза.
— Разбирам. Коя беше тази дама?
— Ами, не знам, милорд. Не съм я виждал преди, но беше… — Примижах, все едно се мъча да си спомня. — А, беше към осемстотин някъде, доста висока, с къдрава коса, и беше, ви казах, цалмот.
— Аха. — Той кимна. — Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но наистина няма никаква награда.
Изглеждах много разочарован, но отвърнах:
— Е, нищо, милорд. Радвам се поне, че постъпих както е редно.
— Да, наистина. Знаем къде да ви потърсим, ако имаме още въпроси.
Станах и се поклоних.
— Да, милорд. Благодаря ви.
— И аз благодаря — каза той и така свърши срещата ни.
Излязох през вратата, без да видя никого, освен онези, които чакаха реда си, и бавно тръгнах към стълбището. Пътьом казах наум: „Лойош?“
„Тук съм, шефе“.
„Ще ме следят, така че поостани малко зад мен“.
„Добре. Кой ще те следи, шефе?“
„Не знам, но мисля, че е врагът“.
„О, вече си имаме враг?“
„Така мисля. Може би“.
„Хубаво е да си имаме враг, шефе. Къде ги водиш?“
„Добър въпрос. Ще ти кажа, като стигнем там“.
6.
Стоях на улицата точно пред Градския съвет, без да поглеждам назад, и се мъчех да остана в образа си, докато не реша накъде да тръгна и какво да предприема. Не ти пускат „опашка“ толкова често, особено когато знаеш какво става, и такава възможност не бива да се прахосва.
„Забелязах ги, шефе. Професионалисти“.
„Какво правят?“
„Чакат те да направиш нещо“.
„Добре. Нека почакат“.
Бях направил точно това, заради което бях дошъл, разбира се — не беше трудно да запълня липсващите късчета от разговора на Лофтис с Домм, а липсващите късчета казваха, че фалшифицират разследването и вмъкват резултатите, които са им казали да вмъкнат, и това се потвърждаваше от факта, че другият, Дейтийфнист, се интересуваше повече как съм могъл да ги намеря и защо съм поискал да го направя, отколкото от самата информация. Но сега какво? Потвърждението, че разследването е фалшифицирано, водеше до възможността (макар и съвсем не категорична) Фирис всъщност да е бил убит, но с нищо не ме приближаваше до това кой дърпа финансовите конци или кой ще се окаже той през следващите месеци и години.