Не знам. Докато се приближавах, си мислех, че може да съм се разглезил от Черен замък и Дзур планина, но бях очаквал нещо повече — предполагам, че „помпозно“ е подходящата дума. Но после си спомних твоето описание на дома на Фирис — там, където всъщност е живял, за разлика от местата, които е използвал, за да впечатлява хората — и той не е толкова впечатляващ, колкото би могло да се очаква, нали? Допуснах, че може да е фамилна черта. Интересно беше също, че не се виждаха никакви пазачи. В имението на Фирис беше имало много, но възможно ли бе само за едно поколение до такава степен да отпадне необходимостта от охрана? Мразя да се занимавам с неща, които не разбирам.
Дръпнах въженцето на камбанката на вратата и зачаках. След малко някой отвори и ме изгледа намръщено. Поклоних се, казах „името си“, Калдор, и попитах дали ще е възможно господарката му да ми отдели няколко минути за разговор.
Той ме зяпна, сякаш не беше сигурен дали е чул добре. После каза:
— Мога ли да ви попитам по каква работа търсите графинята?
— Боя се, че въпросът е от личен характер.
Изгледа ме подозрително. Постарах се да си дам вид, че си знам работата. Не беше толкова лесно като криота, колкото ако бях с обичайната си външност, нито пък той реагираше толкова добре, колкото ако приличах на себе си; не знам защо е така. Може би защото изненадата е по-голяма, когато видиш пред вратата си източняк. Може би щеше да е по-добре, ако се бях престорил на Господар на дракони, но пък тогава нямаше да науча толкова много от имперските следователи.
В края на краищата ме пусна обаче, и ми нареди да изчакам, докато провери дали графинята може да ме приеме. Направих това, което прави всеки в подобна ситуация — огледах се. Беше внушително, беше впечатляващо, и стълбището беше от бял мрамор, и се извиваше елегантно, допълвайки ослепителната белота на мраморните стени, накъсана от… ах, Кийра, скъпа, ако беше там, още щяха да ти текат лигите. Нямам нагласата на крадец, но честно ти казвам, бях изкусен. По стената имаше златни плакети, мраморни бюстове, кристални скулптури, пана, изработени от скапани проклети бисери, които могат да те накарат да се разплачеш. Цветно стъкло, с инкрустирани скъпоценни камъни. Къщата не говореше за богатство, а направо крещеше. Цялата помпозност, която бях търсил отвън, беше запазена за отвътре, и разруши всичките ми дребнави представи какъв простичък, семпъл и невзрачен стил на живот е избрала тази фамилия. Беше много странно, Кийра, и не преставах да се чудя що за ум е сътворил всичко това.
И тогава ми хрумна, че съществува прилика между външното и това, което е вътре — в това колко малко говори и едното, и другото. В смисъл, да, всички тези неща крещяха за много пари, но друго какво? Много неща можеш да кажеш за някой, като му видиш дома, нали? Е, не и за тези хора. Къщата наистина не говореше нищо, освен че Индра е богата. Дали беше защото е плиткоумна, или защото не иска никой да разбере нещо за нея?
Докато обмислях това, слугата се появи и каза:
— Графинята може да ви отдели няколко минути. Тя е в библиотеката. Моля, последвайте ме.
Последвах го.
Библиотеката. Мда.
Помниш ли онези капани, които Мороулан държи в библиотеката си? О, предполагам, да. Попадала ли си някога в тях? Не, оттеглям въпроса; извинявай. Но да, всичко в библиотеката приличаше на капаните на Мороулан — грамадни томове с отрупани със скъпоценни камъни корици, вързани с вериги на пиедестали. Добре, добре, да речем, че малко преувеличавам. Но точно така го почувствах в библиотеката — всичко изглеждаше добре, но не ти дава чувството, че искаш да седнеш и да четеш нещо. Библиотеката не беше за четене, беше за да се посрещат там хора, в атмосфера, която претендира за интелектуалност. Или поне така си помислих. Не знам. Може би защото не съм познавал достатъчно богати хора, за да си съставя мнение — възможно е да си имат свои правила или да се опитват да компенсират с пари онова, от което са лишени по рождение; не знам. Просто ти го описвам така, както го възприех.
Тя седеше зад една маса — не бюро този път — и четеше, или се преструваше, че чете книга. Вдигна глава, щом влязох, и ме посрещна с озадачена полуусмивка, след това стана да ме поздрави. Беше много слаба и с много къса, светла и права коса — „войнишка прическа“ всъщност, което странно се връзваше с щедро надиплената дълга синя рокля. Имаше вежди на орка — почти невидими, — широка уста и тънки устни, тесни раздалечени очи и волева брадичка.