— Лорд Калдор? — каза мъжът.
Кимнах.
— Можем ли да поговорим с вас?
Пак кимнах.
— Аз съм лейтенант Домм, това е Инсайн Тимър, от Гвардията на Нейно императорско величество.
Кимнах за трети път. Започвах да ставам много добър в това.
Седнаха, въпреки че не ги бях поканил. Сигурно решиха, че ако стоят, докато аз си седя, ще им е по-трудно да ме уплашат. Аз междувременно се опитвах да се правя на уплашен, който се опитва да се прави, че не е. Не мисля, че се справих много добре — много по-лесно е да се преструваш на опасен тип, когато те е шубе, отколкото да се правиш, че те е шубе, когато си опасен тип. Поне при мен е така.
„Трябва ли ти помощ, шефе?“
„Засега не, Лойош“.
— Бихме искали само да ви зададем няколко въпроса. Разбираме, че казвате на разни хора, че не водим задълбочено разследване по един определен случай. Бихме искали да знаем защо смятате така.
Залагах на Рийга срещу Индра, затова казах:
— Милорд, днес отидох в Градския съвет и казах какво зная. И ви беше все едно, тъй че реших, че това означава…
— Дрън-дрън — прекъсна ме Тимър. — Кажете истинската причина.
— Това е единствената…
Тя се обърна към Домм.
— Дай да го приберем и да го пообработим. Нямаме време за дрънканици.
— Търпение. Мисля, че ще пропее — каза Домм.
— Що да си правим труда? Можем да го обелим като лук.
Домм поклати глава.
— Не и ако не се наложи. Знаеш, че Големия не обича да унищожаваме мозъците на хората, освен ако няма друг избор.
— Кой ще му каже?
— Дай да опитаме първо по моя начин.
— Добре. Ти си шефът.
Той кимна и отново се обърна към мен. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да се правя на уплашен. Хората около нас вече се бяха поотдръпнали и Трим ни поглеждаше неспокойно откъм тезгяха. Домм се наведе над масата и лицето му почти опря в моето.
— Сега ни кажи кой си, какво знаеш, откъде го знаеш и какво целиш?
Дръпнах се назад в стола и се опулих — по-добро от това не мога да докарам, когато се опитвам да се правя на уплашен. Помъчих се да измисля дали има начин да се измъкна, без да им казвам нищо. Нищо не ми хрумна за момента. Домм каза:
— Да накарам ли Тимър да се заеме с теб? Не обичам стила й, но ако не ми дадеш избор, ще трябва да те оставя на нея.
Изведнъж ми хрумна, че ако вярваха, че съм професионалист, нямаше да ми пробутват тоя номер — бях в по-добра позиция, отколкото си мислех.
— Добре — рекох. — Ще ви кажа каквото знам.
Домм се отдръпна и зачака, но без да откъсва очи от мен. Обзалагам се, че е много добър в познаването кога го лъжат. Но пък и аз съм доста добър в лъженето. Казах:
— Дойде някакъв. Попита ме дали искам да изкарам малко пари — петдесет империала, вика. За да отида в една стая в Градския съвет, да кажа всички тези неща, после да обиколя едно-две места и да кажа други неща. Каза ми какво да кажа.
— Кой е? — попита Тимър.
— Не знам. Никога не го бях виждал.
— Къде го срещна?
— Тука… точно тука.
— Той как е решил да говори точно с теб? — попита Домм. Биваше го, типчето.
— Не знам.
— О, я стига. Пробвай нещо по-добро. Очакваш ли да повярваме, че просто ей така е влязъл, хванал е първия, който му е попаднал, и му е предложил?
Поклатих глава.
— Не знам.
— От кой дом е?
— Орка — отвърнах, без да му мисля. Двамата се спогледаха и останах с впечатлението, че съм улучил в десетката, макар че отговорът си беше съвсем очевиден.
— Как изглеждаше? — попита Тимър.
Почнах нещо да измислям, после реших, че Калдор изобщо не е толкова наблюдателен и е по-добре да побачкат за това, което ще получат.
— Не знам, беше просто, нали разбирате, просто човек.
— На каква възраст е, според теб?
— Не знам. Не беше много стар. Хиляда и двеста някъде.
— Висок? Нисък?
— Не знам.
— По-висок от теб?
— О, да. Всички са по-високи от мен.
Домм се изправи.
— По-висок от мен?
— Ъъ, да. Мисля, че да.
Седна отново.
— Едър, набит?
— Не, не. Хилав.
— Дълга коса? Къса? Права? Къдрава?
И тъй нататък. Най-после получиха доста точно описание на несъществуващия орка и им казах, че не съм забелязал, че съм толкова наблюдателен.
— Така — каза Домм и кимна бавно, след като млъкнах. Помълча малко, сякаш премисляше нещата, и каза: — Сега да чуем останалото.
— А? — Зяпнах и се направих на изненадан.
— Кой си ти и защо е дошъл точно при теб?
Тъй. Това беше най-трудната част. От тяхна гледна точка ме бяха стиснали здраво и беше въпрос само да усучат малко, за да изцедят всичко от мен. Тъй че трябваше да ги накарам да продължават да си го мислят, докато аз продължавам да се опитвам да изиграя своята игра. Това, разбира се, беше още по-трудно поради факта, че всъщност не знаех каква е моята игра — все още се опитвах да разбера, доколкото мога, какво всъщност става.