Пуснах една въздишка, оставих носа си да клюмне и покрих лицето си с ръце.
— Без тия — сопна се Домм. — Знаеш кои сме и знаеш какво можем да ти направим. Имаш само един шанс да си облекчиш положението, и той е като ни кажеш всичко, тук и сега.
Кимнах в шепите си и казах на масата:
— Добре.
— Почни с името си.
Вдигнах глава и се помъчих да докарам тънък гласец:
— Какво ще стане с мен?
— Ако ни кажеш истината — нищо. Можем да те отведем за още разпити и трябва да знаем къде можем да те намерим, но това ще е всичко — стига да ни кажеш истината и цялата истина.
Изгледах Тимър подозрително.
— Тя няма да ти направи нищо — каза Домм.
— Искам тя да го потвърди.
Тя се усмихна леко и каза:
— Заставам зад казаното от лейтенанта. Ако ни кажеш истината.
Лъжливи копелета, и двамата. Изгледах ги подозрително.
— А командирът ви? Той ще ги спази ли?
Домм почна да става нетърпелив, но Тимър отвърна:
— Ако му дадем отговорите, няма да се интересува как сме ги получили.
— Онзи ли е, с когото говорих? Как му беше името, Лофтис?
— Да. Ще ги спази.
Кимнах, уж че съм останал доволен. Усетих как се отпуснаха.
— Не трябваше да го правя това — казах с тон на човек, на който всеки момент ще му се изсипят червата. — Аз съм само един обикновен крадец, знаете ли? Искам да кажа, никога не съм наранявал човек. Познавам двама джереги, изкупуват каквото открадна, но… чакайте малко. Не ви трябва да знаете имената на джерегите, нали?
— Съмнявам се — каза Домм.
— Ама те ще ме убият.
— Едва ли ще се наложи — опита се да ме утеши Тимър. — А и ние можем да те защитим. — Нагла лъжкиня.
— Добре. Все едно, беше глупаво. Трябваше да си помисля добре. Но петдесет империала!
— Изкушаващо — каза Домм.
— Това е истината. Все едно, истинското ми име е Ваан. Нося името на чичо ми, който е построил… но това не ви интересува. Нали? — Млъкнах и поклатих тъжно глава. — Здраво съм загазил, нали?
— Да — каза Тимър.
— Но можеш да се измъкнеш — увери ме Домм.
— Това често ли го правите? В смисъл, да следите хората и да ги разпитвате?
Свиха рамене.
— Сигурно е много забавно.
Домм си позволи една полуусмивка.
— Та какво казваше?
— Ъъ, да. — Спомних си, че имах чаша с още малко вино в нея, тъй че отпих и изтрих лицето си с опакото на ръката. — Тукашните са ви казали за мене, нали? В смисъл, вие сте от Адриланка — всеки може да го хване по говора ви, — но сте проверили за мен при тукашните и те са ви казали за мен.
Двамата изсумтяха, което можеше да означава всичко, само дето Тимър за миг се издаде с физиономия, говореща, че по-скоро ще умрат, отколкото да си имат каквото и да било общо с тукашните. Това беше важно, макар че не беше голямото, което исках да открия. Но вече ги бях набутал в играта. Бяха ме прекършили и знаеха, че съм готов да им кажа всичко, което знам за каквото и да било, стига да се държат с мен както трябва, а да се държат с мен както трябва означаваше да ме оставят да говоря, само като ме сръгват от време на време, ако кривна много от руслото. Тъй че вече трябваше да остана почти в руслото и да ги оставя малко да се понесат след мен. Казах:
— Тукашните от Гвардията са ме прибирали веднъж-дваж, нали разбирате. Пускаха ме, защото така и не можеха да са сигурни, но знаят за мене. Веднъж ме набиха също така — мислеха, че знам нещо за една голяма работа, но аз нищо не знаех за нея. Никога нищо не знам за големите работи. Големите работи ме плашат. Тая ме уплаши и май съм бил прав, че ме беше шубе. — Отпих още от виното и ги погледнах крадешком. Вече се бяха отпуснали и не обръщаха особено внимание на приказките ми. С други думи — бях ги подредил.
Поклатих глава.
— Трябваше да послушам инстинктите си, нали? Точно оня ден разправях на едни приятели, че имам лошото чувство…
Домм, както изглеждаше отпуснат, изведнъж се стегна.
— Какви приятели? Какво си им казал?
После се усети и погледна Тимър, която го гледаше намръщено. И тук се получи четвъртото „а-ха“ за деня, което реших, че май е достатъчно, особено след като едно от нещата, които разбрах от него, беше, че те — или най-малкото Домм — нямат никакво намерение да ме оставят жив.
Пресегнах се назад, награбих сабята и пернах с плоското Домм по слепоочието, с намерението да го разкарам и веднага да се оправя с Тимър, но не ми стигна силата и за двете с тънкото ми оръжие. Тимър се оказа бърза. Наистина бърза. Беше скочила на крака, с извадено оръжие, още преди да съм се изправил, и трябваше да се усуча в ъгъла, и да парирам с двете ръце, иначе щеше да ме наниже. Впрочем, точно тогава извърши насилието над ръката ми, което ме възмути. Но преди да успее да прибере оръжието си, я порязах по ръката, после я пернах по главата и — заради едното или другото — мечът й падна на пода. Наведе се да си вземе оръжието, а аз посегнах и си взех вързопа с дрехите от съседния стол. Ботушите ми също бяха вътре.