Домм клатеше глава — бях го забавил поне. Тимър отново ми налетя, но избих меча й с вързопа, после ударих нея с вързопа, скочих през масата и пътьом халосах Домм по главата с дръжката на сабята. Докато прескачах масата, тя се килна и за секунда остана между мен и Тимър, което използвах, за да изхвърча през задната врата. Не можех да го направя толкова бързо, колкото щеше да ми хареса, заради онези проклети от Вийра ботуши, но успях, преди да са ме докопали.
Бях си планирал аварийния изход, но не бях предвидил, че ще ми тече кръв. Затичах към изхода на уличката и се шмугнах в следващата пресечка. Чух стъпки отзад и разбрах, че Тимър е по петите ми. Не бях ужасно навит да я убия — знаеш не по-зле от мен колко горещо става, когато убиеш гвардеец — но още по-малко бях склонен тя да убие мен, а нямаше начин да й се измъкна с бягане — не и с онези проклети ботуши. А ако се телепортирах, разбира се, щеше просто да проследи телепорта — безнадеждна работа.
Тъкмо премислях дали да остана на място и да се бия, когато късметът ми дойде. Завих на ъгъла и някой изчезна — някакъв тип тъкмо беше излязъл от един дюкян и се телепортира вкъщи с покупките. Ако не носех черния камък Феникс, който ме пази от контакт, щях да изломотя благодарствена молитва на Вийра. Но сега просто затичах към мястото, откъдето се беше телепортирал, притиснах ръката си до вързопа с дрехите, надявайки се, че няма да капне кръв, пробягах останалите двайсет стъпки и профучах през покрития със завеса вход на дюкяна.
Оказа се дюкян за дрехи, вътре имаше няколко купувача. Мъжът зад тезгяха — истински криота — каза:
— Мога ли с нещо да ви услужа, милорд?
— Да — отвърнах, мъчейки се да си поема дъх. — Имате ли нещо в червено?
— Тече ви кръв! — извика един от клиентите.
— Ами да. Такава е модата, знаете ли.
— Уважаеми сър… — почна продавачът.
— Момент. — Дръпнах завесата само на косъм, колкото да видя края на телепорта на Тимър. — Все едно. Мисля, че прави хубава шарка. Лек ден.
Върнах се в уличката, после в друга, като правех всичко, за да не оставя следи от кръв. С мъничко късмет разполагах с няколко минути, докато Тимър разбере, че е тръгнала не след тоя, който трябва, и, надявах се, Домм беше достатъчно далече, за да ми е проблем.
„Е, Лойош?“
„Засега си чист, шефе“.
„Добре. Задръж се още минутка и се върни при мен“.
Намерих едно кътче, което си бях набелязал преди, и за около минута и половина от кървящ криота се превърнах в кървящ източняк. Напъхах останките от криотската си маскировка в торбата, смъкнах камъка Феникс и телепортирах торбата на едно място, което ми беше познато много добре, до брега на Адриланка, където щеше да се озове до две тела, които нямаше да възразят за натрапничеството. Лойош кацна на рамото ми с няколко подбрани израза за това колко умен си е мислил, че съм в сравнение с глупака, на който съм се правел. Благодарих му, че споделя мнението си с мен.
Все едно, след като си бях свалил верижката, нямаше причина да не се телепортирам тук, тъй че изникнах на едно място, което си бях запомнил малко навътре в гората, и ето ме, Кийра, радвам се, че те виждам, както винаги, и казвал ли ти е някой някога, че изглеждаш чудесно, когато си се маскирала?
— Изобщо не съм чувала за този Стони, дето го спомена. Ако е някой на средно ниво в Северен пристан, какво те накара да помислиш, че може да знае нещо за Фирис?
— Това е едно от нещата, които не мога да ти кажа.
— О. И има много такива неща, нали?
— Предупредих те, че ще има, Коути.
— Да, знам. Не знам Влад да е прибягвал до маскировки преди.
— Нито пък аз. Сигурно си го е избрал, докато е скитал насам-натам.
— А старата жена? Тя как прие всичко това?
— Подозирам, че много я е притеснило, но изобщо не го издаде. Всъщност през цялото време се държеше все едно, че няма нищо общо с нея.
— Предполагам, че не мога да я виня. Би било нелепо.
— Да.
— Странно, описваш ми съкратено разказа на Влад за разговори с други, което е тройно отклонение от истинските разкази, а все едно го чувам как той говори.
— Липсва ти, нали?
— Ами…