— Не, виж. Ти си прав. Но може би ще се окаже, че трябва да се оправим с цялото нещо, за да решим малкия си проблем. Не знам.
— Аз също.
— Какво знаем тогава?
— Знаем, че Империята прикрива нещо — най-вероятно убийство. Знаем, че не всички следователи знаят за това, и знаем, че на всички, които знаят, никак не им харесва, но заповедите включват да бъде убит всеки, който знае какво става. Знаем, че възелът с това кой какво притежава от собствеността на Фирис е доста заплетен и че няма да можем лесно да разберем кой притежава тази синя къща и прилежащата й земя. И знаем, че нещо, някъде, е много сбъркано.
— Как сбъркано?
— Срокът — смешно е, а ето, че не се смея.
— Продължавай — подканих го, въпреки че започнах да осъзнавам, че го знаех — подсъзнателно съм разбирала, че има нещо странно в начина, по който вървят нещата.
— Защо е това бързане? Когато умре някой толкова богат като Фирис, би трябвало да се очаква да отнеме петдесет — сто години, докато се разбере кой какво притежава. Но те не само замазват това разследване, а го правят ужасно бързо. И не просто Империята — всички, които са свързани с него.
— Какво значи „всички“?
— Имам предвид — бавно продължи той, — че Фирис е бил мъртъв може би отпреди не повече от една неделя, когато са казали на домакинята ни да освободи мястото и са й дали само половин година срок. Ето, това изобщо не изглежда логично, освен ако не стават две неща: първо, земята по някаква причина е особено ценна; и второ — някой някъде е изпаднал в паника.
Кимнах. Да, точно това беше.
— Почти си прав. Съгласна съм за паниката, но не е задължително земята да е особено ценна.
— О? Тогава защо…
— Някой иска да я вземе, да я пробута на друг за колкото може и да се разкара, преди да се разбере, че земята изобщо не е негова, та да я продава.
— Аха. Това е логично. — Помисли за миг. — За съжаление, с нищо не помага — не сочи към никого и никого не изключва.
— Вярно.
— Което отново ни оставя с проблема да разберем, което на свой ред води до следващия въпрос: Сега какво?
На това поне можех да отговоря.
— Сега приключваме дотук и спим. Късно е и мозъкът ми се умори. Утре сутринта ще поговорим отново.
— Добре. Тук ли се срещаме?
— Да.
— Аз ще сготвя закуската.
— Аз ще донеса нещо за готвене.
— Удоволствие е да се работи с теб, Кийра.
Изкарах нощта, като се мъчех да осмисля всичко, което бях научила. Готова бях да заложа перлата на Джюйнан за половин ока чай, че Влад правеше същото. И щях да спечеля, ако се съдеше по изражението му на другата сутрин.
— Не сме спали много, а? — подхвърлих му мило.
Намръщи ми се и отиде отзад да направи клава. Сложих продуктите на тезгяха до него и казах:
— Гъши яйца, скаридки, цикория, цинт, оранжева и черна гъба, сладък и лют пипер. И питки. Направи закуската.
— Лук?
— Расте зад къщата.
— Чесън?
— В кошчето, на десет сантиметра от дясната ти ръка. Много сме наблюдателни, а?
— Можеш да го кажеш на Лойош.
Лойош, сгушен с Роуца до студената камина, се размърда и сигурно каза нещо на Влад. Хвдф’рджаанцъ се появи от задната врата, увила с кърпа мократа си коса.
— Направили сте клава?
— Да бе — отвърна й Влад. — Дано само да не е много силна.
— Стига с тия шеги.
Савн още лежеше, загърнат в одеяла и кожи, но се беше събудил и зяпаше в тавана. Забелязах, че Влад също го гледа. Старицата каза:
— Днеска ще бръкна.
Чух рязкото вдишване на Влад — или може би беше моето.
— Броденето в сънищата ли? — попитах.
— Не, само ще излекувам физическото увреждане. Не е голямо и го огледах внимателно — няма да го нарани и може да започне целебния процес.
Влад кимна, обърна се отново към кухненския тезгях и започна да приготвя закуската. Хвдф’рджаанцъ седна на пода до главата на Савн. Започнах да кълцам продуктите и да ги опитвам. Той не ми направи забележка, че му преча, което значеше или че е уникален в опита ми с готвачи, или че е разсеян, или се чувства неловко, защото никой не го е правил след раздялата му с Коути. Малко ми стана мъчно за него, но не чак толкова, че да не опитвам от това-онова. Пиперките бяха чудесни.
— Няма по-красив звук от цвърченето на ситно накълцан лучец върху сгорещено желязно тиганче, намазано с олио — каза Влад. — Номерът е да го запържиш точно до мярката, преди да почнеш да добавяш другите неща, и да не прекалиш, преди да си добавил яйцата — яйцата трябва да са последни, защото не им трябва много…
— За какво мислиш в момента, Влад?
Той сви рамене.
— За каквото и ти, разбира се — дали ще можем да решим проблема на нашата домакиня, без да се захванем всъщност с цялата Империя. И ако се захванем с Империята, как можем да спечелим? Трудничко ще е.