Същото беше в сила и за „Мощите от третия етаж“, наречени така заради стаята, в която се говореше, че се срещат с Императрицата. Винаги бяха само двайсет-трийсет души и макар да бяха добри в работата си, за да я свършат, беше нужна изричната заповед на Зерайка. Освен това изглеждаше невероятно да са замесени в нещо толкова мащабно — стеснените и специфични задачи бяха повече в стила им.
Другите две единици, за чието съществуване знаех, бяха повече свързани с военщината. Едната от тях, тази, чието съществуване се признаваше публично, беше Шести отдел на щабните съветници на имперската армия. Повечето си работа вършеха на чужда територия, но определено можеше да бъдат използвани в империята, ако ситуацията го наложеше. Бяха големи, тромави, често пъти — объркани, понякога — гениални, и се подчиняваха на главнокомандващия. Главнокомандващият нямаше да позволи да ги използват по този начин, освен ако не го одобри Императрицата, но бяха достатъчно високо, за да е възможно някой високо в йерархията да бъде корумпиран. Но ако наистина беше Шести отдел, едва ли щяха да могат дълго да запазят нещата в тайна — най-малкото не и от тези, които знаят къде да надникнат.
И най-сетне оставаше Групата за специални задачи, която беше малка, много добре тренирана, лесно можеше да покрива грешките, направени от другите групи (и често се използваше точно за това), и всъщност беше съвършена за подобни задачи. Но те пък бяха подчинени на лорд Кааврен — той никога нямаше да позволи да ги използват по такъв начин без заповеди от Императрицата, а ако Императрицата му дадеше подобна заповед, щеше да го хване поредният бяс и за пореден път щеше да си подаде оставката.
Предъвквах всичко това, докато прибирах обратно съдържанието на кесията на Лофтис. После седнах на леглото (единствената мебел в стаята) и продължих да мисля. Имаше всички основания да не е нито една от тези групи, но изглеждаше невероятно да е замесен друг екип, за който да не съм чула — винаги съм в течение на това, което става из двореца, от двете страни на стените, както казват.
Опитах се да си спомня всичко, което ми бе разказал Влад за срещите си с групата, с всички нюанси в изразите. Разбира се, не е лесно, когато разговорът ти е препредаден. А и не разполагах с много време. Проверих часа по връзката с Глобуса. Не, изобщо не разполагах с време.
Отново прехвърлих наум цялата информация и поклатих глава. Ако можех да залагам на предположения, щях да кажа, че е Надзора, просто защото беше намесена Империята и домът на Орка, а най-вече защото при нормални обстоятелства тъкмо те щяха да проведат подобно разследване — като ги проверява групата „Трети етаж“ естествено. Но все пак изглеждаше нелогично. Можеше ли да са Шести отдел? Макар да изглеждаше много вероятно поради това, че щяха да решат, че могат да се измъкнат, те просто бяха твърде тромави, за да превключат толкова лесно от операции под прикритие към толкова груба задачка — бяха общо взето една пасмина чиновници с голям бюджет, няколко не особено кадърни крадци и куп хора, знаещи как да пилеят пари. Не, по-вероятно изглеждаше да са Надзора, само че беше трудно да го свържа с това, което знаех за лейди Индъс — ако такова искане паднеше в скута й, тя щеше да…
Е, за какво ми напомни това?
„Или можем просто да хвърлим всичко това в скута на Татенцето-котарак“.
Това беше заплаха. Заплаха да се каже на началника какво вършат — което означаваше, че макар да действаха по заповед, тази заповед не беше на началника им. И второ, че началникът им беше мъж, което елиминираше Индъс.
Татенцето-котарак.
Котка.
Тиаса.
Лорд Кааврен.
Както щеше да каже Влад: „А-ха“.
Пред стаята се чу тропот на ботуши и вратата изтрещя и рухна. Гледах пред себе си мъж и жена, и двамата — с извадени и насочени към мен мечове. Хвърлих кесията на мъжа и казах:
— Първо, Лофтис, кажи на Тимър да се върне в Градския съвет. Ти си този, с когото искам да поговоря. И второ, за тази врата ще платиш от собствения си джоб. Не мисля, че Татенцето-котарак ще го одобри, когато чуе за какво става дума — ако чуе за какво става дума.