— Може би. А как да ви наричам, между другото?
— Маргарет. Падам си по източняшки имена.
— Ха. Също като Нейно величество.
Реших, че го подхвърля, за да види доколко съм в течение на текущите клюки. Подсмихнах се леко да му покажа, че съм.
— Е, добре, Маргарет. За кого работиш?
— За кого работиш ти?
— Но ти знаеш, че… или поне изложи теория, която не съм оспорил.
— Не. Казах ти, че знам за коя организация работиш, не откъде идват заповедите да се намесите в разследването за Фирис.
— Значи знаеш откъде идват тези заповеди?
— Защо просто не ми го кажеш, Лофтис?
Той се усмихна.
— Ето, че открихме късче информация, която ти липсва.
— Може би. — Върнах му усмивката. — А може би просто се опитвам да разбера доколко смяташ да бъдеш откровен с мен.
— Сделка ли?
— Не. Ти ще излъжеш. Аз ще излъжа. Освен това всъщност бездруго го знам.
— О?
— Има само една възможност.
Той остана невъзмутим.
— Щом казваш.
Свих рамене.
— Е, добре. Какво искаш от мен?
— Както вече ти казах — съдействие.
— Какво съдействие? Бъди по-точна. Не искаш да разменим информация, защото и двамата ще излъжем, и защото, изглежда, не ти трябва информация, понеже знаеш всичко. Тогава какво искаш, по-точно?
— Сбърка по няколко пункта.
— О?
— Както ти казах, тук съм, та работата да не излезе извън контрол. Ще надуя свирката, ако се наложи, но лично аз — както и тези, които ми възложиха задачата — бих предпочела да не се стига дотам.
— За какво „чистене“ говориш, Маргарет?
— О, я стига, Лофтис. Сигурността ви е разбита из целия град. Не се ли появи наскоро някой изневиделица, разпита ви разпитвачите, размота ви сенките из целия район, изсмука още от тях и накрая за малко не ги уби в една гостилница? Това ли ви е представата за тайна операция?
Изгледа ме съсредоточено и се зачудих дали не прекалявам.
— Моите поздравления за източниците ти, Маргарет.
— Е?
— Добре, убеди ме. Какво искаш?
— Да започнем с основното. Искам първо да знам с какво имам работа.
— Ха. Има ли нещо, което да не знаеш?
Усмихнах се.
— Колко души са в екипа ви?
— Шестима. С още трима на разположение.
— Колко души знаят за какво става въпрос?
— Аз и Домм.
— И Тимър — добавих. — От снощи.
Той се намръщи.
— Сигурна ли си?
Свих рамене.
— Може да не го знае точно, но знае, че става нещо нередно, и ако се позамисли малко, сигурно ще се сети за повечето. Не е глупава.
Той кимна.
— Добре. Какво друго искаш да знаеш?
— Какво всъщност е станало с Фирис?
Лофтис сви рамене.
— Убит е.
Поклатих глава.
— Това го знам. Но кой го е убил?
— Наемен убиец. Добър. Залагам сто към едно, че е бил джерег, и още сто към едно, че нямаше да го хванем, дори да се бяхме опитали.
— Мда. Добре. Кой го е поръчал?
— Не знам. Не това се опитвахме да разберем.
— Да де, но вероятно имате някоя идея.
— Идея? Да, по дяволите. Жена му го е мразела, синът му го е ненавиждал, едната дъщеря е искала да забогатее, другата — да бъде оставена на мира. Не е ли достатъчно за начало?
— Не.
Той ме погледна, после извърна глава.
— Добре, не са били те. Или най-малкото — не са били само те.
— Тогава?
— Домът Орка според мен. И домът Джерег. И някой някъде високо в Империята — например може би като този, който е наел теб? — Беше плъзнал дясната си ръка зад крака си, където несъмнено криеше нещо, а дори не го бях забелязала.
— Не — отвърнах. — Но предположението беше добро.
Той сви рамене.
— Какво друго искаш да знаеш?
Исках да разбера как преди всичко бяха подкупили или притиснали Лофтис да се заеме с това, но не беше подходящият момент да го питам.
— Засега стига. Ще държим връзка.
— Добре. За мен беше удоволствие да се запознаем, Маргарет.
— И за мен, лейтенант.
Станах и излязох от стаята. Гърбът ме засърбя, докато го подминавах, но той не направи никакво движение. На излизане от хана хвърлих на домакина два империала и се извиних за вратата. Повървях няколко пресечки да се уверя, че не ме следят, след което се телепортирах обратно и влязох в къщата.
Влад ме чакаше.
— Е?
Един от недостатъците на телепортите е, че понякога пристигаш твърде бързо — не ми беше останало време да си подредя мислите. Затова попитах:
— Има ли нещо за ядене?
— Не. Мога да сготвя нещо.
— Няма да е зле. Малко съм уморена.
— Сериозно?
— Ще стигна и до това.
Савн седеше пред камината, с изправен гръб и зяпнал в празното. Хвдф’рджаанцъ седеше до него, Бъди беше в краката й и ме гледаше, не враждебно. Лойош клечеше на рамото на Влад. Чувствах се като току-що излязла от кървава битка и ми се стори някак удивително, че никой в къщата не споделя умората ми.