— Искаш ли да чуеш първо моите новини, или след твоите? — попита Влад.
— Дай да ти прегледаме ръката.
Той сви рамене и понечи да заговори, но явно усети, че в момента не съм готова да мисля за нищо, и мълчаливо свали ризата си. Махнах превръзката и огледах раната. Изглеждаше почти както преди четири часа.
Само четири часа!
Промих я и отидох до скрина да намеря нещо чисто, с което да я превържа пак.
— Добре е — казах.
— Така изглежда — отвърна Влад.
— Намушкали са те — каза Савн.
8.
Дори Бъди го зяпна. Савн, от своя страна, се беше вторачил в ръката на Влад — с напрегнат, смразяващ поглед. Беше станал и тялото му се бе вкочанило. Гласът му звучеше дрезгаво, като след дълги дни мълчание или като на младеж, навлизащ в пълнолетие — както предпочиташ.
— Намушкали са те — повтори Савн. — С нож.
— Да, Савн — отвърна Влад и усетих как се мъчи да запази гласа си спокоен. Дори един мускул по лицето му не трепна. Хвдф’рджаанцъ също не помръдваше. Както и аз, между другото.
— Студено ли беше, когато те прониза? Болеше ли? Колко дълбоко влезе?
Някакъв странен звук се изтръгна от гърлото на Влад. Въпросите на Савн се нижеха бавно, сякаш зад тях имаше много размисъл. Но тонът му издаваше някак безгрижно любопитство, което на свой ред бе в пълно несъответствие със стойката му. За мен беше много объркващо, а доколкото виждах, за Влад — още повече.
— Не всички ножове имат върхове — каза Савн. — С някои не можеш да промушиш, можеш само да порежеш. — Докато натъртваше на думата, направи бързо, режещо движение с дясната си ръка; и това също беше шантаво, защото по време на жеста останалата част от тялото му си остана вкочанена, а лицето — все така безизразно. Само движението на ръката и натъртването в гласа му.
— Само да порежеш — повтори той.
И замълча. Изчакахме вкочанени няколко минути, но момчето беше казало каквото имаше да каже.
— Савн? — тихо промълви Влад, но не получи отговор. Савн отново си седна на пода, но и това показваше нещо — никой не му беше казал да го направи. Влад пристъпи и коленичи пред него. — Савн? Ти… добре ли си?
Момчето просто си седеше, вторачено пред себе си, както допреди малко. Влад се обърна.
— Какво стана, Майко?
— Не знам. Но мисля, че е добър знак. Знам, че е добър знак. Не знам колко добър, но до нещо сме стигнали.
— Мислиш ли, че е от излекуването на раната?
— Може би. Или просто му е дошло времето. Или подходящият стимул. Или някакво съчетание. Последната година порязвал ли те е някой?
— Дори заплаха не е имало — отвърна Влад.
— Значи може да е от това.
— Какво да правим сега? Да се порежа пак? — Не бях много убедена, че се шегува.
— Не знам — отвърна тя. — Да поговорите за ножове може би.
През цялото време наблюдавах Савн и при думата „ножове“ лявото ъгълче на устните му трепна, Влад също го забеляза и каза:
— Савн, искаш ли да си говорим за ножове?
Изражението на момчето не се промени, но то заговори:
— Трябва да се грижиш ножовете ти да са добри. Добрият нож е скъп. Добрите остават по-дълго остри, също така. Понякога трябва да срежеш хората, за да ги изцериш, и трябва да използваш за това наистина добър и остър нож. С тъп нож можеш да нараниш човек повече, отколкото с остър.
— Страх ли те е от ножове? — попита Влад.
Савн като че ли не го чу.
— Винаги трябва да го почистваш, когато свършиш — да го измиеш и да го подсушиш. На всяка цена трябва да го подсушиш. Няма да ръждяса — добрите са направени така, че да не хващат ръжда. Но ако оставиш нещо по него, може да го разяде, а това го разваля. А добрите ножове са скъпи. Добрите ножове остават остри. Колкото повече се използват, по-остри стават, докато не станат толкова остри, че могат да те прережат на две, само като те погледнат.
— Ножовете не стават по-остри сами — каза Влад.
— И могат и да те промушат. Ако върхът е остър, може да те промуши целия, може всичко да промуши и да промуши небето и то да падне, и да се промуши през всичко на този свят.
И замълча отново. След няколко секунди Влад се обърна и промълви:
— Той не реагира на думите ми, Майко.
— Да. Но ти го предизвика. Това означава, че на някакво ниво реагира на теб.
Влад се обърна и пак загледа Савн. Опитах се да разчета изражението му, но после реших, че не ми се иска. Влад прошепна на Хвдф’рджаанцъ:
— Да опитам ли пак, или да го оставя да си почине?
Тя се намръщи.
— Остави го да почине. Ако започне самичък, ще тръгнем оттам.