— С какво? — попитах.
— Не знам. Вече има надежда, но не знам.
— Добре — каза Влад. — Ще направя клава.
Когато се върна, Савн вече спеше — може би проговарянето за първи път след цяла година мълчание го беше уморило. Отпивахме клава в другия край на стаята, до печката. Хвдф’рджаанцъ ни остави, седна до момчето и го загледа как спи. Влад вдиша дълбоко и каза:
— Е, давай да чуем.
— Какво да чуем?
Той се засмя.
— Онова, с което дойде преди час и беше толкова възбудена, че ти трябваше малко време, преди да можеш да говориш за него. Забрави ли?
— А, да. — Усмихнах се неволно. — Онова.
— Да. Давай да го чуем.
Кимнах и му разказах накратко, което ми отне около десет минути. Накрая той каза:
— Я сега цялото.
— Наистина ли ти трябва?
— Няма да знам, докато не го чуя.
Понечих да възразя, но съобразих, че ако той ми беше предал кратката версия на „набега“ си при следователите, нямаше да направя връзката с лорд Кааврен и разговорът ми с Лофтис щеше да протече съвсем другояче. Така че му описах повечето подробности, като от време на време отговарях на въпросите му. Като че ли особено се интересуваше кога точно е станало всичко и как точно съм успяла да измамя Лофтис — последното поиска да му го опиша няколко пъти, докато не се почувствах все едно, че съм подложена на разпит под Глобуса. Оправдах се със слаба памет за някои подробности, които не исках да му кажа, и накрая той отстъпи, но когато свърших, ме изгледа странно.
— Какво има?
— А? А, нищо, Кийра. Просто съм впечатлен. Не знаех, че го можеш това.
— Хитруването или помненето на подробностите?
— Всъщност и двете.
Свих рамене.
— А твоят ден как мина?
— Много по-кратко, много по-простичко, много по-лесно за разказване и може би по-загадъчно.
— О?
— С две думи: затворили са.
— Какво?
— Край. Няма ги. Кепенците са пуснати. Табелите ги няма.
— Кои?
— Всички: „Гаранции и сигурност“, „Борса Брюгън“, „Уестман“ — всички.
— Цялата сграда?
— Около три четвърти от сградата, доколкото разбрах — но всички компании от малката империя на Фирис вече не съществуват.
— Вийра! Какво си направил?
— Отидох в Градския съвет — нали помниш, че ме видя там?
— Да, но за какво?
— Ами, бизнес сградата все още беше отворена. Реших да разбера кой й е собственикът.
— Идеята не е лоша. И чия е собствеността?
— Някаква компания, „Дион и синове“.
— И?
— Разположени са в същата сграда и също са закрили бизнеса си.
— Виж ти.
— Да. Дотук с гениалните идеи.
— И сега какво, Влад?
— Не знам. Как могат да продадат земята, ако компанията, която претендира за собствеността, не съществува? Ако не могат, засега можем просто да забравим за цялата работа. Единственото, което всъщност се стремим да постигнем, е да се помъчим да задържим старата на земята й. Но се опасявам, че ако го направим, ще се появи някой и…
— Това ли било?
— Какво искаш да кажеш и защо се усмихваш?
— Просто имам чувството, че вече си се вързал на това нещо — трябва да разбереш какво става заради себе си.
Той се усмихна.
— Така ли мислиш? Какво пък, може и да си права, наистина съм любопитен, но ми покажи някакво доказателство, че домакинята ни ще може да си опази хубавата синя къщичка, и ще се разкарам толкова бързо, че само вятъра ще усетиш.
— Ха.
Той само сви рамене и попита:
— А ти?
— Аз ли?
— Да. Не си ли любопитна?
— О, небеса! Любопитна съм, разбира се. Нали главно заради това се хванах. Но поне съм готова да си го призная, докато ти…
— Е, добре, попитай ме утре пак и може да ти дам друг отговор. Междувременно…
— Да. Междувременно какво правим по-нататък?
— Ами, случайно да проявяваш интерес да почнем отгоре и да разберем кой в Империята стои зад всичко това?
— Не.
— Аз също. — Помисли малко. — Не знам дали съм стигнал донякъде с дъщерите, тъй че на това изобщо не можем да разчитаме, но сме пъхнали крак във вратата със скъпия ни приятел от Специалната група — благодарение на теб. И още един крак сме пъхнали във вратата с джерег — пак благодарение на теб. Тъй че какво ще кажеш да опитаме с още един крак — анатомически ще е интересно, ако не друго — и да триангулираме?
— Какво имаш предвид?
— Да открием банката, която е затворила.
Помислих и казах:
— Не е зле. Чоплим проблема от различни страни и гледаме какво ще се получи?
Влад разпери ръце.
— Само това мога да измисля.
— Логично е. Аз ли искаш да го направя?
— Мисля, че ти ще си по-добра с банкерите от мен. Аз ще се позадържа тука да видя дали мога да помогна на Савн.