Подхвърли го уж небрежно, но успях да доловя напрежението зад думите.
— Няма да е лошо. Става. Ще видя какво мога да разбера.
— След обяда — предложи той.
Този път обядът включваше питки, напълнени с някакъв червеникав сос, с големи късчета разни работи, пилешки мръвки с кожичката, но обезкостени. Савн седеше на масата с нас, хранеше се механично и отново като че ли се беше откъснал от всичко наоколо. Това правеше разговора малко тягостен. Изглеждаше странно, че Савн с лекота борави с ножа по време на яденето и изобщо не изглежда затруднен или прекомерно въодушевен от това, но пък пътищата на ума са странни, нали.
Подхвърлих на Влад, че ако джерег наистина искат да го спипат, е достатъчно само да проследят консумацията на чесън из Империята. Той ме помоли да не го разпространявам, защото щял по-скоро да се остави да го хванат, отколкото да престане да яде чесън.
После се заловихме за работа. Попитах:
— Майко, ти каза, че банката е затворила, нали?
Тя кимна.
— Коя банка?
Тя ме изгледа, после изгледа Влад, отвори уста, затвори я, накрая сви рамене и каза:
— „Банка за частни услуги Северен пристан“. Защо, ще я ограбите ли?
— Тя е закрита. Съмнявам се да има пари в нея — или каквито и да било ценности.
— Вероятно — каза Влад и се намръщи. — Освен ако…
— Освен ако какво?
— Спомних си нещо.
Изчаках.
— Онова клюкарско вестниче, „Одумките на Рътър“, пишеше нещо за банките.
— По-точно?
— Изтъкваше колко бързо се махали всички. — Обърна се към Хвдф’рджаанцъ. — Знаете ли нещо за това, Майко?
— Знам, че я затвориха много бързо. Приятелката ми Хенбрук — беше и нейната банка, а тя как ще се оправи, не знам — все едно, същия ден беше в града и каза, че я отворили както обикновено в един, а в два отпред имало фургони — от онези, големите фургони, с въоръжена стража и прочие — а в три вече била затворена и запечатана.
Влад кимна.
— Два часа. Трябвали са им два часа, за да разчистят.
Хвдф’рджаанцъ продължи:
— Имало поне сто души и дълга редица фургони, по цялата улица. И другите банки са се махнали по същия начин, по същото време, доколкото знам.
— В такъв случай едва ли са си свършили работата добре — каза Влад.
— Какво имаш предвид?
— Разчистването. Бързали са да се махнат, преди да ги хванат клиентите, и…
— Защо да не запечатат нещата вътре?
— Твърде много магия е щяла да закръжи наоколо. Хората са щели да побеснеят и все някой е щял да успее да нахълта вътре.
— Добре. Това върви. Но наистина ли смяташ, че е възможно да е останало нещо?
— О, съмнявам се да има пари, но все нещо може да е останало.
— Имаш предвид разни документи, писма?
Той кимна.
— Щом са тръгнали да се крият, няма ли да се постараят да разчистят всичко, което си заслужава да се види?
— Колко време ще им трябва да разчистят и последното листче хартия, Кийра? Могат ли да го направят за два часа?
— Сигурно не. Но важните…
— Може би. А може би — не. Не знам как действат банките, но би трябвало да изписват огромни количества бумаги и…
— И ти си готов да нагазиш в тези огромни количества бумаги само за да видиш дали няма да се намери нещо полезно?
— Точно в момента всяка нишка, до която можем да се доберем, струва много. Да, не бих имал нищо против да се поразровя из кошовете за боклук — или по-точно в хартиите, които не са стигнали до кошовете за боклук — и да видя дали няма да се намери нещо, което да ни поведе в интересна посока.
Помислих около минута.
— Прав си. Ще поогледам и ще събера каквото мога. Не би трябвало да е трудно. — Обърнах се към Хвдф’рджаанцъ. — Къде се намира банката?
— В града. Улица „Каменарска“, близо до улица „Грънчарско поле“. — Описа ми по-подробно посоките.
— Добре. Днеска ще огледам. След като толкова свикна да посещаваш Градския съвет, можеш ли да…
— Да разбера кой е собственикът? Разбира се.
— Но само името му и адресът.
— Ясно. Трябваше да сготвя малко зеленчуци с това.
— Нямаше да ми остане място за тях.
— Вярно. Не ядеш много, нали?
— Старая се да поддържам стройна, момичешка фигурка.
— Аха, това било значи.
Привършихме и тъй като на мен се падаше опасната работа, оставих на него да почисти. Не че имаше кой знае какво за чистене, след като Лойош, Роуца и Бъди бяха омели остатъците в чиниите.
— Е, добре. „По пътя си да тръгваме отново и нека вятърът изплаче повестта ни“.
— Вилсни?
— Клибур. — Тръгнах към вратата.
— Не разбирам как го правиш това, Кийра.
— Ти ли? Ти си тоя, който е пълен с цитати. Аз само те имитирам.
— Не, не това — телепортирането след ядене. Просто не разбирам как се справяш.