Кабинет, каза онази част от мозъка ми, която винаги бърза и иска да категоризира, преди всеки детайл да бъде възприет поотделно. Не обърнах внимание на мнението й и си отбелязах наум няколко неща.
Основната мебел в стаята бяха двата големи бюфета на отсрещната стена, и двата от някакво тъмно дърво, вероятно череша, с грижлива, но не особено изкусна изработка. Пред тях имаше малко бюро, срещу другия прозорец на стаята, със стол зад него. От стола, заеман, изглежда, доскоро от Фирис, можеше да се посегне към двата бюфета. Върху бюрото бяха подредени няколко книги, които вероятно си заслужаваха проучване, няколко листа хартия, попивателна и перо; други няколко пера лежаха грижливо подредени до първото, сякаш си чакаха реда. По бюрото, както и в цялата стая, нито цареше смайващ порядък, нито бяха съвсем разхвърляни, освен че прахта беше затрупала всичко, което си беше съвсем естествено, ако никой не бе влизал тук след смъртта му. А защо никой не трябваше да е влизал в кабинета след смъртта му? Не, въпросите ги оставяме за по-късно.
Проверих всички чекмеджета на бюрото и бюфетите и намерих по тях магически аларми. Не се оказаха ужасно сложни, а и аз много не бързах, затова отделих време да ги изключа (най-вероятно беше ненужно — със сигурност щяха да са включени пряко към Фирис, който вече не можеше да получи сигнала — но винаги си е добре човек да е сигурен). Огледах също така и за по-обикновени аларми — лесно се откриват по тънките жички, скрити около краката на мебелите или по стените — но такива нямаше. Сега, като го разказвам, ми хрумва, че се създава впечатлението, че Фирис не е взимал достатъчно предпазни мерки срещу кражба, и съм длъжна да коригирам това впечатление. Повечето му мерки вероятно бяха включвали пазачи, но изглежда, графикът на пазачите беше прекратен със смъртта му. А магическите аларми си бяха съвсем добри; просто аз съм по-добра.
Отне ми няколко минути, докато се уверя, че в бюрото няма тайни чекмеджета, и още десет — докато се уверя в същото за бюфетите. За останалата част от стаята отделих още един час, което е доста дълго сценично време, но не смятах, че рискът е много голям.
След като се уверих, че не съм пропуснала нищо, започнах да преглеждам документите му — търсех всичко, което можеше да прилича на онова, за което ме бе помолил Влад. Колкото повече се задържах, толкова по-трудно ми беше да се накарам да не бързам и да внимавам да не пропусна нещо, но след около четири часа бях напълно сигурна, че съм събрала информацията. Образува се едно хубаво пакетче, стегнах го и го вързах на гърба си. Все още разполагах с един час до разсъмване.
Подредих отново хартиите и книгите, които бях разбъркала, и се промъкнах по коридора до господарската спалня. Всичко беше съвсем тихо и дори можех да чуя — ако не е било въображението ми — похъркването на слугите в стаите им над мен. Леглото беше оправено, дрехите — изрядно подредени в гардероба и, за разлика от кабинета, всичко беше почистено от прах — явно някой беше заповядал на слугите да не стъпват в другата стая и те продължаваха усърдно да изпълняват заповедта. Отворих чекмеджетата и разрових и поразхвърлях вещите все едно, че някой крадец е търсил ценни неща. Дори открих една каса и отделих няколко минути да оставя следи, уж че съм се опитвала да я отворя, после се върнах в кабинета, измъкнах се през прозореца и слязох долу.
Прибрах се в града преди съмване. Намерих си хотела и се изкатерих до прозореца си на втория етаж, за да не минавам покрай дежурния на рецепцията. Пъхнах плячката си под възглавницата и поспах няколко часа.
Срещата ми с Влад беше в една от онези пристанищни гостилници, в които ти предлагат гъста тъмна бира и рибена яхния с люти подправки. Влад си позволи от второто; аз се въздържах. Беше много рано и не беше оживено — само една-две маси бяха заети. Никой от нас не привличаше особено внимание. Винаги съм се чудила как Влад (дори с джерег на рамото си — днес беше само един) успява да избегне подозренията към себе си, където и да отиде.
— Къде е момчето?
— С приятели.
— Имаш приятели? — казах, не чак безкрайно удивена.
Той ми се усмихна леко и отвърна:
— Роуца го пази.
Отвори пакетчето със счетоводни книги и листове, като се стараеше да не издава силно любопитство. Направих няколко смешни физиономии на Лойош, докато ги прелистваше. Накрая Влад вдигна глава и кимна.
— Точно това ми трябваше. Благодаря ти.
— Какво означават?
— Нямам представа.
— Тогава откъде знаеш, че…
— По заглавията на колонките.