Трябваше да отклоня вниманието, така че му казах:
— Озадачава ме нещо друго.
— Мен ме озадачават много неща.
— Някои от по-малките компании в малката империя на Фирис…
— Не е толкова малка, Падрайк.
— Мда. Някои от тях държат земя.
— Разбира се.
— И я продават.
Той кимна.
— Но са задлъжнели.
— Точно така.
— Значи не могат да продават земята.
— Накъде биете? Ако става въпрос за законността…
— Не, не. Имаме повече адвокати от фасетките на Глобуса. Опитвам се да разбера що за бизнес логика има в това и що за друга логика може да стои над бизнес логиката.
— Смятате ли, че имат някакъв избор?
— Може би.
Той поклати глава.
— Наистина не разбирам накъде биете. Доколкото мога да кажа, те просто са вдигнали ръце и се освобождават от каквото могат, съдилищата и адвокатите да му мислят след това. Не мисля, че тук има някакъв предварителен план.
Виж, това беше новост за мен.
— Не съм убеден.
— Много извратлив ум имате.
— Професионално качество.
— Някакво доказателство имате ли? Някакво основание да мислите така?
— Просто усет. Затова исках да разбера дали знаете нещо за това.
— Не.
— Добре.
Вече вървяхме в обратна посока. Той заговори:
— Е, добре, все пак какво искахте? Накарахте ме по някаква причина да се свържа с вас, но дотук само си приказваме за времето, с някакво предупреждение, което беше толкова общо, че нямаше смисъл да се обсъжда, и един въпрос, който спокойно можехте да зададете по куриер. Какво целите все пак?
Проклятие. Явно му бях дал твърде много време да мисли.
— Има някой, който знае твърде много за това, което правите, и не мога да го открия.
— Какво имате предвид?
— Че нещо е изтекло. И съм повече от сигурен, че е на върха, или поне много нависоко. Срещам съпротива и не мога да я премахна.
Той поклати глава.
— Аз не съм се натъквал на съпротива. Единственото подозрително действие, което съм видял досега, беше вашето и на приятелката ви Маргарет.
Отново проклятие. Никак не държах да мисли точно това.
— Вижте — казах му. — Ще трябва да ви се доверя.
— Ваша работа. Не съм ви затръшнал вратата, но и не съм ви подчинен.
Отново ми водеше.
— Сега искам аз да задам няколко въпроса.
И печелеше.
— Вашата приятелка Маргарет твърдеше, че ме държи с нещо.
— Писмата. Да. Истински са.
— Казах й, че няма да стигне много далече с тях, и е така. За кого точно работите и каква точно ви е работата?
— Аз знам каква е вашата работа, Лофтис. Но ако искате да свалим картите, хайде да чуем вие за кого работите. — След като го казах, отчаяно се помъчих да си спомня имената на разните групи, за които ми бе споменала, и да реша в коя е най-разумно да заявя, че участвам.
— Лейтенант съм в Имперската армия, корпуса на гвардия Феникс, Група за специални задачи.
— Адски добре знаете, че не това беше въпросът ми.
— Всички ли източняци сте психически невидими, или само вие? И за това ли са ви наели, или е само бонус?
— Помага.
— Какво точно целите?
— Казах ви.
— Казахте ми почти всичко, за което може да копнее сърцето ми, нали?
Поклатих глава.
— Вижте, Лофтис. Може да ми играете колкото си искате, но нямам намерение да се мотая с вас. Не и ако искам да свърша онова за което съм изпратен тук.
— Дали да не хапнем нещо? — подхвърли той.
Още едно-две проклятия. Въртеше собствените ми номера, при това беше по-добър от мен — всъщност беше логично.
— Разправяли са ми, че Ъндаунтра винаги е държала войските й да се бият гладни, докато Сетра Лавоуд винаги е искала нейните да влизат в бой с пълни стомаси.
— И аз съм го чувал. Но не е вярно. За Сетра поне.
— Склонен съм да го приема. Чувал съм също, че когато някой джерегски бос наема убиец, сделката обикновено се сключва на вечеря.
— Мога да го повярвам.
— А освен това знам, че на Изток съществува един любопитен обичай — последното ядене на осъдения на смърт да се превръща в голяма церемония. Дават му всичко, което си поиска, храната се приготвя и сервира много грижливо и след това го убиват. Не е ли странно?
— Сигурно. Но бих казал, че всъщност е доста хубав обичай.
Поклатих глава.
— Ако на мен ми предстоеше екзекуция, или нямаше да мога да ям, или щях да повърна храната на път към Боздугана на палача или бесилката, или Дръвника на пилигрима, или към каквото там ме водят.
— Разбирам намека. Но все едно, мисля, че бих хапнал.
— Е, аз също.
— Все трябва да има някое прилично място наоколо.