— Разбирам — излъгах. — Е, в такъв случай…
— Какво търся ли?
— Да.
Влад ме погледна. Виждала съм го радостен, тъжен, уплашен, ядосан, уязвен. Но никога досега не го бях виждала да се чувства неловко. Накрая въздъхна.
— Добре.
И започна разказа си.
2.
На стената на една схлупена гостилничка малко извън Северен пристан някой беше написал с черни разкривени букви: „Когато водата е чиста, виждаш дъното; когато е мръсна, виждаш себе си“.
„Дълбока философия — подхвърлих на Лойош. — Сигурно е бардак“.
Не се засмя. Наречи ме суеверен, ако щеш, но реших да си намеря друго място. Кимнах на момчето да тръгне след мен. Не знам кога точно беше започнало да реагира на невербални намеци — не му бях обръщал чак толкова внимание. Но беше добър знак. От друга страна, това беше единственото подобрение, откакто тръгна с мен преди една година, а това беше лош знак.
Изчакай малко, Кийра. Спокойно. Знам как да разкажа една проклета от Вийра история, нали?
Тъй че продължих да се приближавам към Северен пристан. Защото Северен пристан е най-големият град на света — добре де, в Империята — в който няма никакъв университет. Не, нямам нищо против университетите, но сигурно знаеш как действат те — като магнити привличат най-добрите умове в района, както и най-богатите и претенциозните. Седалища са на велики учени и прочие. Значи, имах си проблем, за който ми трябваше някой велик, или може би не толкова велик учен, но да вляза в един университет, как да ти кажа, просто не ми допадаше идеята. Не мога да се оправя, а това значи, че не мога да се оправя, ако ме спипат. Примерно, какво става ако, да речем, ида в Свещоград и взема да поразпитам в университета „Лейди Бриндългейт“, и някой вземе, че се отнесе грубо с мен, и се наложи да го светна? Тогава какво? Размирисва се много, стига до ушите на неподходящи хора и трябва отново да бягам.
Но си помислих, ами ако намеря някое място с много хора, но без институция, която да засмуква талантите? Значи ще е място с много неуки вещери, мъдри старци и бабички. И точно това търсех — точно това търсех почти цяла година и не го намирах, докато не ми хрумна тази идея.
Ще стигна до проблема, спокойно. Вярвай ми.
Приближих се още малко до града, спрях в един хан и… виж, няма нужда да слушаш всичко това. В побоища не се забърквах, наострях уши за клюките, изпомпах няколко души, отидох в друг хан, пак същото, още веднъж-дваж така, и накрая се озовах пред малка синя къщичка сред горите. Синя, да — синя буцеста къща, щръкнала сред зелените гори около Северен пристан. Едно от най-гадните места за живеене, които съм виждал.
Първото, което се случи, беше, че някакво куче затича към нас. Тъкмо пристъпвах пред Савн и посягах за ножа, когато Лойош каза: „Върти си опашката, шефе“.
„Добре де. Видях“.
Беше някаква мешана порода, с малко от хрътка в него — гъвкавата фигура на лиорн с някаква дълга къдрава червеникава козина, която отдавна не беше чистена и разчесвана, дълъг нос и клепнали уши. Не стигаше до кръста ми и общо взето не изглеждаше застрашително.
Спря се пред мен и запристъпва на място. Вдигнах лявата си ръка, кучето го одобри и заподскача към Лойош, после към Роуца, накрая стъпи на четирите си крака, изджавка два пъти и зачака, като махаше с опашка. Роуца изсъска; Лойош отказа да го удостои с внимание.
Вратата се отвори и жената, която се появи на прага, извика:
— Бъди!
Кучето обърна глава към нея, завъртя се в кръг и затича, изправи се пред нея на задните си лапи и остана така за малко. Жената беше стара, с една стъпка и половина по-висока от мен. Имаше сива коса и физиономията й можеше да вгорчи и най-любимото ти ядене. Каза с удивително мелодичен глас:
— Ти си източняк.
— Да — отвърнах. — А твоята къща е боядисана в синьо.
Това го пропусна покрай ушите си.
— Момчето какво е?
— Причината да съм тук.
— Човек е.
— Виж ти, не бях забелязал.
Лойош се изкиска в главата ми, жената — не.
— Не бъди груб. Явно си дошъл за някаква помощ; трябва да бъдеш учтив.
Кучето клекна до нея и ни загледа, изплезило език.
Помъчих се да отгатна от кой дом е и реших, че най-вероятно е от Цалмот, ако се съдеше по фигурата и формата на носа — зеленият й шал, мръснобялата блуза и зелената пола бяха прекалено невзрачни, за да подсказват нещо.
„Какво ти пука?“, каза Лойош.
„Добър въпрос“.
— Добре. Ще се държа учтиво. Ти си… намираш ли за обиден израза „неука вещица“?
— Да — сопна ми се старицата.
— Какво предпочиташ?
— Заклинателка.
Беше заклинателка толкова, колкото аз съм цирков акробат.
— Добре. Чух, че си заклинателка и че си опитна в проблеми с ума.