— Е? Кой го уби? — попитах студено.
Тя поклати глава.
— Не бъдете глупава. Знаете кого представлявам. Който и да ви е уплашил, аз съм този, от когото би трябвало да ви е страх много повече. Е, кой от всички беше?
Подхвърлих фразата „кой от всички беше“, защото създава впечатлението, че знаеш за какво говориш, въпреки че не знаеш, и този път си струваше.
— Рийга.
— Добре. Моите поздравления — току-що си спасихте живота. Колко дълбоко сте забъркани с нея?
— Ха. Не аз съм се забъркала — тя ме забърка.
— Все едно е, нали? Ако тя затъне, вие сте след нея.
Тя кимна.
— Добре, сайд-капитан. Знаете, че напоследък всички сме станали малко боязливи с хвърлянето на пари в операция, за да не фалира — особено с тази фамилия. Но е възможно нещо да се уреди.
— Беше уредено — сопна се тя. — И ако просто ни бяхте оставили на мира…
— Имате предвид измамата със земята? Знам за това. Какво ви кара да мислите, че ще се получи?
— В смисъл?
— Не е никаква тайна, сайд-капитан.
— Кой го знае?
— Всички.
— Всички?
— Освен жертвите, може би.
— Какво пък, все едно е, нали? Докато прода… докато наемателите не го научат, няма значение кой го знае.
— Вярно. Но колко време ще мине според вас, докато разберат какво става? И тогава какво?
— Дотогава ще сме приключили.
— Наистина ли мислите, че можете да го изиграете толкова бързо?
— Можем да приключим до една неделя.
Престорих се, че мисля.
— Какво пък. Може и да стане.
— Ще стане. Империята няма да се намеси, а и да поискат, не знам кой закон могат да приложат. В момента имаме дванайсет хиляди наематели, които ще затънат в дългове за цял живот, за да откупят земя на стойност три пъти по-висока от реалната. Ако това не заслужава едно малко краткосрочно вложение на джерег…
— Джерег нямат много за инвестиране. Знаете защо не по-зле от мен.
Тя сви рамене.
— Но също така знам, че можете да влезете с фондовете, ако поискате.
— Да — съгласих се. — Можем.
„Шефе! Неприятност“.
— Един момент. — „Какво има, Лойош?“
„Някой току-що се телепортира. Мъж. С цветовете на джерег. С двама телохранители“.
„Мамка му!“
Станах.
— Ще се наложи да ме извините. Трябва да поговоря с шефовете си.
Хъб влезе и прошепна нещо на ухото на Вонит. Тя му кимна и ме погледна.
— Няма нужда. Мисля, че шефът ви вече е тук.
Понечих да тръгна натам, където трябваше да е задният изход. „Шефе, други двама току-що се появиха отзад“.
Погледнах я и разбрах, че е в психическа връзка — несъмнено с джерега, който и да беше той. Изгледа ме съсредоточено и каза:
— Кой сте вие?
— Хайде сега, няма нужда да се чувствате глупаво.
Задният изход беше затворен, предният — също. „Някой пази ли страничните прозорци, Лойош?“
„Двама“.
Проклятие.
— Кой сте вие?
— Казахте ли му, че тук е един от хората му? — попитах. — И споменахте ли му, че е източняк?
— Кой сте вие? — Бях в капана. Ако телепортирах, щяха просто да ме проследят, а и щеше да се наложи да сваля черния камък Феникс. Огледах се. Реших, че тук е не по-зле, отколкото някъде другаде. Въпросът беше дали да стоя на място, или да се опитам да пробия. Извадих сабята.
„Джереги ли са при страничния прозорец?“
„Не. Орки“.
Тъй че това бе най-добрият план. Стигнах до това заключение с около десет секунди закъснение обаче, когато трима от тях нахълтаха в стаята. Този в средата го познах по описанието ти — трябваше да е Стони.
— Влад Талтош. За мен е удоволствие да се запознаем.
— И за мен, мъртвецо.
Той се усмихна.
Двамата му „приятели“ се плъзнаха от двете ми страни.
— Не тук! — каза Вонит.
— Много мърлява работа, мъртвецо — подхвърлих.
— Знам — каза Стони. — Неелегантно. Но най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства.
Беше въоръжен добре — с къс тежък меч, — но нямаше вид на човек, който да е чак толкова добър с него, за разлика от другите двама, които явно си знаеха работата.
„Шефе?“
„Тук ми се отваря малко работа за около минутка, Лойош. Ако още някой реши да се включи във веселбата, кажи ми, а и ако се появи някакъв изход, също ми кажи“.
„Ясно, шефе“. Каза го с тон, намекващ, че си има свой план, а моят да върви в Пропадите, тъй че не се изненадах, когато стъклото изтрещя, за разлика от всички останали.
Направих две стъпки, всяка от които продължи около десет години, без да забравям и за миг, че съм с гръб към върховете на два меча, но на Стони му отне около двайсет години да престане да зяпа Лойош, тъй че го оправих много чисто, точно в сърцето. После се обърнах, извадих нож и го метнах към този, с когото Лойош не се занимаваше. За моя изненада наистина го удари с острието напред, заби се отляво под гърдите, което със сигурност му даде сериозен повод за размисъл, а на мен — време да се отдръпна от Стони, който все още беше на крака, поради което — опасен. Много грижливо приготвих другия нож.