— Понякога мога да помогна, да.
— Момчето има мозъчна треска.
Бабата изсумтя пренебрежително.
— Няма такова нещо.
Свих рамене.
Тя го огледа от глава до пети, но така и не пристъпи навън от прага, нито ни покани да се приближим. Очаквах да зададе още въпроси за състоянието му, но вместо това тя попита:
— Какво имаш да ми предложиш?
— Злато.
— Не ме интересува.
Това ме изненада.
— Не те интересуват парите?
— Имам си достатъчно да се оправя.
— Тогава какво искаш?
„Предложи й живота й, шефе“.
„Стегни се малко, Лойош“.
— Каквото искам, едва ли можеш да ми го дадеш — каза тя.
— Ще се изненадаш.
Изгледа ме, все едно ми взимаше мярка за ковчег, и рече:
— Не съм познавала много източняци в живота си.
Кучето се почеса по ухото, обиколи в кръг, клекна на същото място и пак се почеса.
— Ако питаш дали можеш да ми се довериш, не мога да ти дам добър отговор.
— Не е там въпросът.
— Ами къде е?
— Влез.
Влязох. Савн послушно влезе след мен, кучето — последно. Вътре се оказа по-лошо, отколкото отвън. Не искам да кажа, че беше мръсно, напротив — всичко беше спретнато, чисто и лъснато, едно прашно петънце нямаше, което си е доста труден номер в една дървена къщурка. Но беше пълно с лакирана дърворезба — пищна и безвкусна дърворезба. Светилници, столове, стелажи и бюфети, всичко беше от тъмно масивно дърво, всичко блестеше от лак и всичко бе ужасно претрупано с дърворезба, все едно че някой бе настоял да сложи още резба по мебелите само за да докаже, че може да стане. Още по-лошото бе, че дървото почти съвпадаше с цвета на кучето, което се завъртя два-три пъти из стаята, преди да се изпъне на пода пред вратата.
Огледах претрупаните полици, безвкусните канделабри и всичко останало.
— Твоя работа ли са?
— Не. Мъжът ми беше дърворезбар.
— Бивало си го е — отбелязах искрено.
Тя кимна.
— Тази къща означава много за мен. Не искам да я оставя.
Изчаках.
— Подканиха ме да го напусна — дадоха ми шест месеца.
Роуца помръдна нервно на дясното ми рамо. Лойош, на лявото, каза: „Това не го вярвай, шефе. Вдовица да я изритат от къщата? Хайде де“.
— Кой?
— Собственикът на земята.
— Кой е собственикът?
— Не знам.
— Защо иска да напуснеш?
— Не знам.
— Предложиха ли ти компенсация?
— А?
— Каза ли ти, че ще ти плати нещо?
— О. Да. — Изсумтя. — Пенсия някаква.
— Разбирам. Как така не знаеш на кого е земята?
— Собственост е на някаква, не знам, организация, или нещо такова.
Моментално си помислих: „Джерег“ и леко ми призля.
— Каква организация?
— Някакъв бизнес. Голям.
— Кой дом?
— Орка.
Отпуснах се.
— Кой ти каза, че трябва да се преместиш?
— Една млада жена. Не бях я виждала дотогава, работи за организацията. Мисля, че и тя беше орка.
— Как се казваше?
— Не знам.
— И не знаеш името на организацията, за която работи?
— Не.
— Откъде знаеш, че наистина работи за тях?
Старицата изсумтя.
— Беше много убедителна.
— Адвокат имаш ли си?
Отново изсумтя, което явно трябваше да мине за „не“.
— Може би трябва да започнем с намирането на някой добър.
— Не вярвам на адвокатите.
— Хм. Добре. Тъй или иначе, трябва да разберем кой държи наемните права над земята. Как го изплащаш, между другото?
— Мъжът ми е изплатил наема за следващите шейсет години.
— Но…
— Жената каза, че ще ми върнат парите.
— Има ли някаква наемна служба, или нещо такова?
— Не знам. Договорът е някъде на тавана, с другите ми документи; там трябва да е. — Присви очи. — Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?
— Да.
— Седни.
Послушах я. Помогнах първо на Савн да се намести в един стол, после и аз си намерих един — грозен, но удобен. Кучето тупна два пъти с опашка по пода, после отпусна муцуна на предните си лапи.
— Кажи ми сега за момчето.
Кимнах и попитах:
— Срещала ли си се някога с немрящи?
Тя се ококори и кимна.
— А била ли си се някога с магьосник атира? Немрящ магьосник атира с моргантско оръжие?
Този път ме изгледа скептично.
— Ти да не би да си се бил?
— Момчето се би. Момчето уби един.
— Не го вярвам.
— Погледни го.
Обърна се и го погледна. Седеше си, вторачено в стената отсреща.
— И откога е така?
— Откакто се съвзе. Всъщност има малко подобрение — вече върви след мен, без да му казвам, и ако сложа пред него храна, я изяжда.
— А задържа ли се да…
— Да, стига да се сетя да го подканя от време на време.
Тя поклати глава.
— Не знам.
— Получи и цицина на главата по същото време. Може и това да е отчасти проблемът.