Труди се над Лойош цялата нощ.
— Пак изглеждаш озадачена, Коути.
— Да. Разговорът ти с Лофтис.
— Какво по-точно?
— Как го убеди, че си свързана с Империята?
— Просто както ти казах. Подхвърлих му няколко подробности за неща, в които е била замесена неговата група.
— Но какви подробности? За какви техни дейности си знаела?
— За теб и Влад.
— Моля?
— В смисъл, искаше и това да научи. Много настойчиво ме разпита.
— И ти какво каза?
— Не държа да го обсъждам.
— О!
— Съжалявам.
— Разбирам. Как е Лойош?
— Искаш да продължа разказа си?
— Да.
— Лойош е добре, доколкото знам.
— Хубаво.
— Е, да продължа ли?
— Да, моля те.
— Добре.
13.
След като Влад свърши разказа си, дълго седях мълчаливо — смилах бавно и грижливо думите му, както човек би смилал седемнадесетте блюда от Върховния пир на Лиорн на Рождения ден на Кийрон — ден, който не празнувам по лични причини, но пира съм го опитвала. Не откъсвах очи от Лойош и Савн, които май бяха стигнали доста далече във взаимното си лечение. Въпреки че Лойош не показваше никакви признаци на нараняване, освен че не се движеше много, а Савн не показваше особени признаци на изцеряване, освен че се движеше малко.
— Е? — каза Влад, след като реши, че съм мълчала достатъчно дълго.
— Какво „е“?
— Успя ли да го сглобиш?
— О. Извинявай, мислех си за… — Посочих Савн. — За други неща.
Влад кимна.
— Искаш ли да се опиташ, или да ти го обясня?
— Някои неща поне са съвсем очевидни.
— Бизнесът със земята ли?
— Да. Това е само подтема към концерта: някои от тях трябва бързо да ударят много пари, затова изкупуват евтино компаниите на Фирис, тъй като фалират, после заплашват хора като милата Хвдф’рджаанцъ с изгонване, за да ги притеснят, после изчезват, тъй че те да не знаят какво да правят и да изпаднат в паника, а после, след ден-два, нашите герои ще се върнат с предложения да им продадат земята на безбожни цени, в брой.
Той кимна.
— Плюс хубави оферти за заеми с лихвени проценти в стил джерег към тях.
— Тъй че нашата домакиня всъщност не е застрашена, че ще изгуби къщата си, и ако внимава, сигурно няма да я завлекат много. Всъщност, ако й осигурим малко в брой, може дори да избегне лихвите.
— Мисля, че можем да го направим.
— Не се съмнявам, че двамата ще можем, Влад.
— А останалото? Можеш ли да го сглобиш?
— Може би. Ти знаеш ли всичко?
— Почти. Липсват ми още едно-две късчета. Но имам някои хипотези. И има малко фон, който сигурно ти можеш да обясниш.
— Какво липсва?
— Лофтис.
— В смисъл защо Рийга е поръчала да го убият?
— Да. Ако е била Рийга.
— Смяташ, че Вонит лъже?
— Не лъже. Но все още не знаем дали е било по избор на Рийга, или тя само го е уредила.
— Защо е трябвало тя да го урежда?
— Защото е била в положението да го направи. Имала е какво да спечели и е била във връзка с Лофтис.
— Това откъде го знаеш?
— От реакцията й, когато й казах, че Империята прикрива нещо.
— О, да. Бях забравила. Да. Тя може само да го е уредила. Но ако е така, за кого го е уредила? И защо?
— Уместни въпроси. Точно това все още ми убягва. — Влад поклати глава. — Да знаех само какво означава онова „той не е счупил пръчката“.
— Мисля, че знам.
— Сериозно?
— Идва чак от Петия и Шестия цикъл, до Седмия. Преди светещите камъни.
— Така ли?
— Някои елитни корпуси получавали магия. Нищо сложно, само по някое заклинание за ориентиране и по едно-две защитни оръжия, използвани от разстояние. Не са били особено ефективни, между другото.
— Продължавай.
— Бригадният магьосник влагал заклинанията в пръчка, за да може да ги освободи и последният идиот. Използвали са дърво, защото влагането им в камък отнема повече време и е по-трудно, макар че е по-надеждно. — Свих рамене. — Насочваш пръчката към някого и освобождаваш заклинанието, за което не е нужно кой знае какво умение, после се порязваш по дланта и онзи, към когото си насочил пръчката, получава още по-гадна рана. Можеш да убиеш с нея, и то от доста прилично разстояние, ако ръката ти не трепне и ако зрението ти е добро, и най-вече ако заклинанието е настроено добре. Според хрониките обикновено не е било.
— Но какво общо…
— Така. Работата е, че пръчките са били леко огладени, за да поемат заклинанието, но иначе са си били най-обикновени пръчки. Щом излезеш на бойното поле, можеш да се огледаш и да видиш някоя такава на земята, но няма как да разбереш дали е изразходена, или не — в смисъл, освен ако не си доста опитен, единственият начин да разбереш дали вече е използвана е като опиташ да „стреляш“ с нея. Можеш да си представяш колко объркващо е да вдигнеш някоя и да решиш, че е заредена, след като не е, или обратното.