— Разбирам.
— Тъй че станало обичайна практика пръчката да се чупи на две веднага след като се изразходи.
— И смяташ, че той говореше за това?
— „Да счупиш пръчката“ се превърнало в израз за оставяне на сигнал, особено на предупреждение.
— Колко след като е бил използван?
— Дълго.
— Значи…
— Той беше военен историк, Влад. Спомни си как непрекъснато се позоваваше на странни…
— Схванах.
Свих рамене.
— Може да е означавало и нещо друго, но…
— Добре. Всичко това е много интересно. — Влад затвори очи. Можех буквално да чуя как вълните на мислите му се разбиват в брега на фактите, докато пренареждаше и сглобяваше нещата по съвършено нов начин. Чаках и се чудех. — Хм. Да, Кийра, всичко е много интересно.
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че се докопах до останалото. И до още нещо.
— Какво нещо?
— Добрах се до повече неща, отколкото исках. Но все едно, няма значение. Можеш ли да подредиш картинката?
— Може би. Добре, да видим с какво разполагаме. Имаме убийството на Фирис и някой, който отчаяно се мъчи да го прикрие. Имаме компании, в които той е замесен, падащи като текла при Стената на Гробницата на Барит. Имаме някой, или някои, в Империята, които отчаяно се мъчат да скрият, че Фирис е убит. Добре ли се справям дотук?
— Да. Продължавай.
— Добре. Имаме връзката на джерег с Фирис и имперската връзка с банките, и… чакай малко.
— Да?
— Фирис е дължал на джерег. Фирис е дължал на банките. Банките и джерег са зависели от Фирис. Империята е защитавала банките и банките са поддържали Империята. Дотук права ли съм?
— Да. Извод?
— Империята е действала с джерег.
— Точно така — каза Влад. — Поддържала е джерег, заемала е от джерег и вероятно е използвала джерег.
— Точно както казваше ти.
— Да, изглежда, всичко води натам. Но я да продължим още малко напред, Кийра. Какво би направила Империята, ако възникне опасност да се разчуе за влиянието на джерег в нея?
Свих рамене.
— Всичко, което може, за да го прикрие.
— Всичко?
Кимнах.
— Да. Или ако държиш да чуеш точно това — всичко, включително прикриването на убийството на Фирис, и дори — да, дори убиването на собствения им следовател, ако решат, че вече е неблагонадежден.
— Точно така. Тъкмо това е означавало „той не е счупил пръчката“. Притесняваше ме, че човек като Лофтис ще е толкова нехаен. Означаваше, че или сме сбъркали за него, или е имало нещо, което не сме знаели, а сега го открихме.
— Да. Подредили са го неговите хора.
Влад кимна.
— Не са му изпратили предупреждението, което е трябвало да получи в случай на опасност. Изглежда, са избрали мястото и е трябвало да има някакъв знак, че всичко е наред или че не е. И той е решил, че е безопасно, затова можаха да го заковат толкова лесно.
— Домм?
— И аз се сетих за него — каза Влад.
Кимнах.
— Домм е добро предположение. Рийга го е уредила, а Домм се е погрижил Лофтис да не може да се защити, и са използвали теб…
Замълчах и го погледнах.
— Какво? — каза Влад и добави: — О.
— Били са добре подготвени, а ние сме се оказали твърде удобни.
— Аз не издадох играта — каза Влад. — Не се изтървах. Те вече знаеха за мен, когато влязох, а това означава, че вече са знаели за теб.
Кимнах.
— И това обяснява още нещо, а именно — защо беше толкова лесно да се излъжат тези хора. Ние не сме излъгали никого, освен може би Вонит. Те са си играли с нас, оставили са ни да си въобразяваме, че ние си играем с тях.
— И Вонит не сме — каза Влад. — Беше ме нацелила още когато се появих.
— Стони?
— Да. Реших, че е просто лошо съвпадение, да се появи точно тогава. Но трябва да й е бил подръка, когато влязох, и тя е трябвало само да ме задържи, докато той се приготви за действие.
Кимнах.
— И какво излиза? Че сме двама идиоти?
Кимнах отново.
— Стони. Този кучи син!
— И сега какво?
— Сега ли, Влад? Какво ни остава ли? Решили сме проблема на Хвдф’рджаанцъ, което беше единствената ни цел, в края на краищата, разбрахме какво става и разбрахме също така, че сме били на мушката им от самото начало. Работата ни свърши.
Влад ме зяпна.
— Какво? И да ги оставим да се измъкнат?
Ухилих се.
— Ще го направя, ако и ти го направиш.
— За малко ме притесни. — Погледна ме намръщено. — Кога според теб са ни надушили?
— Рано. Помниш ли, че Стони ме попита дали съм те виждала?
— Да. Но го приех само за знак колко отчаяно ме търсят, а те знаят, че се познаваме.