— Все още.
Той вдигна вежда. Въздъхнах.
— Е, Влад. Така е.
Той си наля клава, подслади я и каза:
— Не тук.
— Добре.
Излязохме навън. Лойош яздеше на рамото му и изглеждаше по-добре, но все още май не можеше да лети. Влад се облегна на едно дърво.
— Е, и?
— Първото е, че макар всички да знаят, че ти си светнал Стони, никой няма представа за обстоятелствата. Смятат, че по някакъв начин те е открил и е поискал лично да присъства на убийството, но ти си се оказал твърде бърз или твърде опасен, или твърде гаден за него. Което означава, предполагам, че следващия път ще са по-внимателни.
— Следващият път. — Влад се усмихна кисело. — Просто нямам търпение.
— Разбирам те.
— Сигурна ли си, че са ти казали истината? В смисъл, знаят, че сме приятели и…
— Влад, знаеш, че не съм отишла да попитам направо. Вярвай ми.
— Добре.
— Има и още. Всички са убедени, че си напуснал града.
— Тъй ли?
— Тъй. Това би направил всеки от тях.
— Значи за момента съм в безопасност.
— Да. Докато не направиш нещо глупаво.
— Ясно. Все едно, значи имам още пет минути. Много добре. Друго?
— Да. Има подозрения, че си имал нещо лично за уреждане със Стони, а никой не знае защо.
Той сви рамене.
— Тук бъркат. И какво? — Погледна ме. — Добре де, казвай. Защо мислят така?
— Защото как иначе може да се обясни, че точно в разгара на боя ще отделяш време да му хвърляш заклинания, които да го направят непресъживим?
— Какво?!
— Каквото чу.
— Е, това вече наистина е интересно.
— И аз си помислих така.
— Вярвам, че не си ги извела от заблуждението.
— Как бих могла?
— Правилно. Не че е важно. Те бездруго не ме обичат. А с хората му какво е станало?
— И четиримата са съвсем мъртви, както и тримата от личната охрана на Вонит, които, както се предполага, са се изпречили на пътя ти. Слугата й — също.
— И всички са непресъживими?
— Не всички. Но има още един интересен момент.
— Казвай.
— Стони е непресъживим, както и тримата орки, но джерегите не са, а други трима от охраната на Вонит изобщо не са пипнати.
— Те видели ли са какво стана?
— Не. Всичко е станало вътре. Някои от пазачите са били повикани вътре и тогава… — Млъкнах и свих рамене.
— Каква кървава баня! Джерегите не убиват така, Кийра, поне от праисторията насам. Само драконите убиват така — и дзурите, предполагам.
— Прав си. Драконите и дзурите. А също и орките, ако имат изгода от това.
— Вярно. Орките. Да.
— За какво мислиш?
— Да мисля? За нищо не мисля. Ядосан съм. Ще се оправя.
— Влад…
— Писна ми от орки напоследък, Кийра. Обикновено, като опозная хората, ми стават симпатични. Ще кажеш, че след като ги опознах тия, би трябвало поне малко да ги разбирам. Но не. Мразя ги, Кийра. Мразех ги като дете и ги мразя сега, и мисля, че винаги ще ги мразя.
Отворих уста да ги защитя, но се отказах.
— Значи няма да каниш Шортайл на вечеря. Все още трябва първо да… Какво има?
— Шортайл на вечеря. Ето това е странното… на вечеря.
— Какво?
— Онези бележки, които открадна от Фирис. Чакай малко.
Влезе в къщата и след малко се появи с Бъди и купчината бележки, които бях отмъкнала от дома на Фирис. Порови из тях и вдигна победоносно една.
— Пише: „Шортайл на вечеря“.
— Накъде биеш?
Влад размаха листовете пред лицето ми.
— Бия натам, Кийра, че това беше намерено във финансовите му бележки, не в личните.
— Сигурна съм, че е било бизнес среща, Влад. Какво ти говори?
— Всичко.
— Моля?
Влад поклати глава, замълча и за пореден път почти можех да видя как рови и подрежда в ума си. Все едно че гледаш как някой сглобява главоблъсканица, но без да виждаш самата нея. Беше малко дразнещо. Най сетне каза:
— Един въпрос.
— Да?
— Когато Стони ти каза, че не е хлътнал с Фирис, ти повярва ли му?
— Ами, тогава му повярвах, но…
— Достатъчно.
После се намръщи и Роуца излетя от къщата и кацна на рамото му.
— Скоро ще се видим, Кийра. — Обърна се рязко и започна да се отдалечава от къщата.
— Чакай малко…
— Нямам време.
— Сабята няма ли да си вземеш?
— Ще ме настигне по пътя.
— Къде отиваш?
— В града.
— Но…
— Ти наглеждай Савн — добави той през рамо и продължи към пътя за Северен пристан.
Изчаках, докато се скрие от погледа ми. Надявах се, че няма да направи нещо глупаво. Изведнъж осъзнах, че не бяхме говорили за решението ми да се оставя да стана мишена с надеждата, че така ще разкрия онзи, който стои зад цялата афера — още когато си мислехме, че някой стои зад нея. Това беше важно, защото макар и да можех да си измисля някакво оправдание, особено пред себе си, Влад като нищо щеше да реши, че трябва да направи нещо също толкова опасно, а ако го оставех да се самоубие, изобщо нямаше да мога да го обясня на Коути.