От друга страна, не можех да го обидя, като тръгна след него. Нищо не ми оставаше, освен да се безпокоя — и влязох вътре. Савн се беше събудил и ме гледаше.
— Здрасти — казах му. — Аз съм Кийра.
Той извърна поглед и затвори очи, сякаш се канеше отново да заспи.
— Хайде, Савн — казах импулсивно. — Да се поразходим.
Той послушно стана. Поведох го през прага и навън. Въздухът миришеше на сняг, който още не е дошъл, но идва, идва; и над всичко — миризмата на океана, по-смътна, отколкото в Адриланка, но доловима все пак.
Бъди се надигна и зашляпа след нас, няколко крачки по-назад. Стори ми се някак странно, че и Роуца я няма — бях започнала да я свързвам със Савн повече, отколкото с Влад. Все очаквах да я видя как каца на рамото му. Замислих се дали го очаква бъдещето на вещер. Странно колко покровителствено се държеше джерегът с момчето. Зачудих се дали зад това не се крие някаква история.
„Сега какво, Кийра?“ Бях накарала Савн да се раздвижи. Дали да не се опитам да го накарам да проговори? Никак не държах да говорим за ножове.
— Роуца, изглежда, се е привързала към теб. Непрекъснато те наблюдава. Чудя се защо?
Бъди ни настигна, после изведнъж се втурна напред да гони нещо между голите дървета. След малко се върна. Беше изтървал онова, което гонеше, но като че ли му беше все едно, след като се беше позабавлявал с гонитбата.
— Макар че може би е уместно да се чудиш защо някой наглежда друг. Влад още се чуди защо го наглеждам, знаеш ли. — Савн вървеше, без да обръща внимание нито на мен, нито на нищо, но поне не се спъваше в корените. — Макар че по този въпрос и аз не съм много наясно — добавих. Теренът леко се спускаше в малка падина и дърветата бяха малко по-редки. Много неща можеше да са оформили този релеф. Земята също имаше какво да разкаже. Но не всички разкази си заслужава да ги чуе човек.
— Чувство за вина, предполагам. Най-малкото, това трябва да е една от причините. — Отново започнахме да се изкачваме и пак навлязохме в по-гъста гора. Краката ни зашляпаха в малкия поток, около четири крачки широк и няколко сантиметра дълбок, спускащ се към падината. — Макар да се съмнявам, че Роуца има причина да се чувства виновна. Аз също не би трябвало да се чувствам виновна към Влад. Беше отдавна и, ами, всички правим каквото трябва да правим.
— Влад също е добър човек, знаеш ли. Въпреки много неща, включително собственото му мнение, той е добър човек. Може би малко самонадеян, нагъл и арогантен, но пък хора без тези слабости в характера си обикновено не заслужават интерес. — Чух собствения си кикот. — Но пък в случая може би говоря за себе си.
— Знаеш ли, Савн, много е странно, когато се обръщаш към човек, който не отговаря. Чувстваш се неудобно, но от друга страна, донякъде това те освобождава. Можеш да казваш какво ли не и да се преструваш, че е все едно, че всъщност никой не ги чува, но в същото време си ги изрекъл, а човек всъщност никога не знае какво точно мисли, освен ако не намери начин да изкара мислите си навън, като ги изрече, или по някакъв друг начин. Така че, приятелю Савн, макар на пръв поглед да говоря заради теб, за да ти помогна да превъзмогнеш онова, което те държи встрани от нас и от света, който е извън главата ти, всъщност би трябвало да ти благодаря. И ти благодаря.
Въздъхнах.
— Но стига със самоизвиненията. Двамата с Влад си имаме проблем и не знам как да го решим.
Бяхме обикаляли в голям кръг, защото не исках да се отдалечим много от къщата. Сега я зърнах за миг, синя и грозна между дърветата. Савн не погледна към нея, просто крачеше, едното стъпало пред другото, и внимаваше да не се спъне. Мисля, че се справяше чудесно. Ако животът представляваше само това — да крачиш, без да се спъваш — тутакси щях да го обявя за напълно изцерен.
Отново поведох надалече от къщата, но не толкова далече този път. Чудех се какво прави Влад. Бъди подскачаше насам-натам, изпълнен с енергия, колкото и да беше стар. Добро куче, сигурно добър спътник за жена като Хвдф’рджаанцъ, точно както Лойош беше добър спътник за един убиец. Или бивш убиец, или каквото там беше сега.
Плячка. Това беше сега. Подгонена плячка. Цел за организацията, за която беше работил и от която беше част, но според мен всъщност никога не беше принадлежал на нея. Вината не бе негова, все пак той не беше човешко същество и не притежаваше онова, което е в гените на всяко човешко същество и което го прави джерег.
Но независимо дали принадлежеше към джерег, или не, сега го преследваха и той сигурно вършеше нещо невероятно, което само щеше да ги улесни. Какво?