— Какво е намислил според теб, Савн? Съмнявам се, че отново ще потърси Вонит, след като едва му се размина последния път. Индра? Рийга? Просто не знам. И все едно, нищо не мога да направя, освен да чакам и да видя дали ще се появи. Не обичам да нося отговорност за хора, Савн. Присъстващите са изключение. Не обичам да ми се налага да разчитам на тях. Мисля, че тъкмо в това е разликата между мен и Влад: той винаги е харесвал хората и се е привързвал към тях, докато аз предпочитам да съм сама. И какво се получава? Той трябваше да се отдели и да преживее краткия си живот откъснат от всички, които обича. Ха. Няма смисъл да се оплаква човек от съдбата; тя никога не те слуша. Когато не ти остава нищо, освен да се безпокоиш, моментът е добър за безпокойство. Не си спомням кой го е казал. Може би аз.
Тръгнахме обратно към къщата и Бъди затича към вратата. Хвдф’рджаанцъ миеше някакви грудки, с които сигурно щеше да ни нахрани. Савн седна до камината, с лице към вратата, вместо да забие поглед в огнището. Бъди почеса нос в крака на Хвдф’рджаанцъ, погалиха го, той размаха опашка и клекна до Савн. Казах на момчето:
— Гладен ли си?
Той поклати глава.
Кимнах, като се престорих, че реакцията на един въпрос е най-естественото нещо на света, но усетих, че сърцето ми се е разтуптяло. Нямаше спор, бяхме постигнали напредък. От друга страна, го заслужавахме, защото бяхме платили за него. Или по-точно, други бяха платили за него.
Фирис беше мъртъв.
Стони беше мъртъв.
Лофтис беше мъртъв.
Погледнах момчето. Беше затворило очи и си почиваше. Влад поне не беше мъртъв. Но все пак твърде много смърт имаше наоколо. Смъртта следва Влад като познайник и понякога съм се чудила дали той го забелязва и дали изобщо го интересува. Знаех какво е усещането и какво може да ти причини то, но не биваше да се случва на Кийра Крадлата, която никога никого не беше убивала и на която никак не й беше забавно, щом нещата тръгнат в такава посока, и която много мразеше да е безпомощна и да не може да направи нищо. Но това бе твърде много за Кийра Крадлата. Твърде много. И твърде, твърде много за Влад.
От друга страна, беше ясно, че се е досетил за нещо. Какво? И защо не ми го беше казал? Мразя, когато прави така. Ако успееше да се върне цял обаче, щях да мога да му кажа, че има напредък — че момчето е реагирало на един въпрос, който няма нищо общо с ножове, и че за него може би има надежда. Влад щеше да реши, че неприятностите, които си е създал, са си заслужавали. Колко странно — аз също мислех така.
Бъди вдигна глава, отиде до вратата и поклати два пъти небрежно опашка. Чух познатите стъпки и нещо в мен се отпусна. Миг след това изглеждах съвсем нормално. Влад влезе. Изглеждаше самодоволен.
— Какво стана?
— Свърши се — каза той.
— Какво, всичко?
Той хвърли бърз поглед към Савн и отвърна:
— Е, почти всичко. Поне това, което зависи от нас.
— Имам добра новина и на този фронт.
— Кажи ми веднага.
— Първо ти.
— Не, ти.
— Аз… Добре. — Казах му за Савн — че не иска да яде, и Влад остана точно толкова доволен, колкото бях и аз. Хвдф’рджаанцъ влезе, трябваше и на нея да го кажа, и на лицето й разцъфна усмивка.
След като изчаках, колкото можах, казах:
— Хайде, Влад. Твой ред е.
— Разбира се. Да излезем навън.
Хвдф’рджаанцъ изсумтя и Влад й намигна. Излязохме и той ми разказа как е минал денят му.
15.
Скрих се колкото можах, в смисъл — много добре — в един вход на улицата срещу Градския съвет — сигурно същото място, където си се крила и ти, Кийра — и изчаках да се стъмни. Не се чувствах кой знае колко безопасно. Лойош не можеше да лети, тъй че наблюдаваше Роуца и получавах информацията от нея чрез Лойош, доста опосредствано за вкуса ми, а и Роуца не е обучена за такава работа. Лойош се опита да ме успокои, но без особен успех.
По едно време Домм излезе от сградата. Стиснах зъби и го изгледах, докато отмине. Направи няколко крачки и се телепортира. Продължих да чакам. Хората тръгнаха да се прибират от работа. Дали я бях изтървал? Дали не беше излязла през някой заден вход, дали изобщо беше там, или се беше телепортирала отвътре? Такива въпроси неизбежно минават през главата ти, когато правиш това, което правех, и си нямаш партньор. Докато работех с джерегите, пращах за такива неща винаги по двама и гледах единият да е опитен магьосник. Аз съм опитен магьосник, но докато нося златния камък Феникс, това изобщо не върши работа, а ако го сваля, макар и за миг, излагам на риск повече от собствения си живот — джерегите са упорити, знам, защото и аз съм джерег, и съм упорит точно колкото тях, в най-студения ад на Вийра да вървят дано.