Тя кимна замислено, после попита:
— Защо ми разказахте всичко това?
Свих рамене.
— Причините са много. Първо, Лофтис по-скоро ми допадаше. — Тя се намръщи, но не каза нищо. — Второ, защото много ме е яд, като гледам как такива типове газят през трупове и тъпчат живота на хората — Лофтис, Стони, всички онези, чийто живот се е объркал от затварянията на корабостроителници и банки. И трето, защото искам нещо в замяна.
Тя присви очи.
— Не се и съмнявам, джерег. Какво искаш?
— Няма свидетели, които могат да посочат Домм. Знаете го.
— Освен Вонит.
— Да. Освен Вонит и Рийга. Какво, ще тръгнете подир Вонит?
— Може би. Не знам дали мога да я пипна. Ще трябва да проверя с… — На лицето й се изписа отвращение. — С Шортайл и Индъс.
— А Рийга?
— Абсурд. Тя е недосегаема.
— Така си и мислех. Все едно. Хич не ме интересува. Всеки замесен в убийството на Фирис заслужава имперска титла, мен ако питат. Но виж, Вонит ме интересува.
— Както казах, не знам дали мога да я…
Вдигнах ръка да я прекъсна.
— Можете да й окажете малко натиск. Нищо повече не е нужно.
— За какво?
— Да изплюе едно малко късче земя северно от града. Много малко парче, само няколко акра, с отвратително грозна синя къща. Там живее една стара жена. Не мога да кажа името й, но ето го. — Подадох й свитъка и загледах с удоволствие как замърдаха устните й, докато се мъчи да измисли как да го каже.
Най-сетне го каза и попита:
— И това е всичко, което искате?
— Вие какво искате, Инсайн?
Тя ме изгледа ядосано.
— Искам… — Ядът изчезна, но тя продължи да ме гледа, ако ме разбираш.
— Какво искате? — повторих. — Какво би ви зарадвало точно сега?
— Аз…
— Да?
— Вие…
Извърнах поглед настрани и зачаках. След малко тя каза:
— Били сте в джерег, нали?
— Да.
— И какво точно правехте?
Отново се обърнах към нея.
— Знаете какво съм правил.
Тя бавно кимна и попита:
— Актът за отстъпване на земята на старата жена — това е всичко, което получавате от това?
— Да.
— Всичко?
— Всичко.
— А личните документи на Фирис?
Измъкнах ги от наметалото и ги сложих на масата. Тя ги погледна, прелисти ги, кимна и ги прибра в кесията си.
— Тук ли ще сте за известно време?
— Заведението никак не е лошо, според мен.
— Всъщност да.
Тя ме изгледа продължително, после взе камата си и я прибра в канията. Посегна към виното, наля си, вдигна чашата за наздравица и отпи. Протегна ръка към Лойош. Той се поколеба за миг, после скочи и кацна на китката й. Тя го огледа и се взря в очите му, без да покаже никакъв страх.
— Никога не съм била толкова близо до тях. Изглежда много интелигентен.
— Повече от мен, понякога. — „Празни приказки, Лойош. Забрави го“.
„Няма начин, шефе. Не можеш се измъкна вече“.
Тимър вдигна ръката си и Лойош отново скочи на рамото ми. Тя извади кърпа, избърса китката си, сгъна кърпата и я прибра. После поклати глава и каза:
— Имаш го, източняко.
16.
И тогава зачаках, Кийра. А докато чаках, започвах леко да се изнервям.
В смисъл, ти говориш джерегски — разбираш за какво си говорехме, или по-скоро за какво не си говорехме. И аз, разбира се, знаех, но не бях сигурен дали Тимър го знае. Мислех, че го знае, и се надявах, но не знаех, така че си седях там и се изнервях, въпреки подмятанията на Лойош, целящи така да ме подразнят, че да се отпусна.
Не, не ме карай да ти обяснявам това.
Вече се бях слял с общия фон на заведението и всъщност никой не ме гледаше, тъй че това поне не ме безпокоеше. Всъщност, Кийра, макар да се изнервях покрай Тимър, не бях обезпокоен за нищо; струваше ми се, че времето за безпокойство отдавна е отминало. Освен това трябваше да кроя планове, а времето за безпокойство е когато нямаш какво друго да правиш. Не съм сигурен кой го е казал това. Мисля, че си ти.
След един час тя се върна и седна. Лицето й беше съвсем безизразно.
— Е? — попитах.
— Поисках от местния съдия разрешение за задържане. Само временно, разбира се. Докато приключи следствието.
— За мен ли?
— Да, за вас. Разбира се — добави тя, — не знам истинското ви име, така че се наложи да впиша „име неизвестно“, но знам, че имате информация за смъртта на Фирис, а точно това разследваме.
— Разбирам. Кога влиза в сила?
— След около петнайсет минути.
— Петнайсет минути — повторих. — Добре.
— Дотогава — каза тя предпазливо — нямам законното право да ви спра да напуснете града, нито дори това заведение; но бих ви помолила, като лоялен гражданин, да помислите за дълга си към Империята и да останете тук, като знак, че желаете да ни съдействате.