— Тук?
— Да. Задържането ще се изпълни тук.
— Вие също ли ще останете тук, за да го изпълните?
— Боя се, че е невъзможно, Трябва да действам по информацията, която ми дадохте. Но, мм, някой ще дойде да го изпълни, щом стане готово.
— Значи след около двайсет минути.
— Или по-малко. — Загледа се в празното. — Някой ще дойде с него, направо от съдията.
— А съдията къде е?
— На четвърт миля. На изток.
Кимнах и казах.
— Добре.
Посегнах да пийна още вино, но се отказах. Виното понякога ти действа много бързо. Казах бавно:
— Боя се, че се налага да ви откажа. Ще бягам, така че ще трябва да пратите някого да ме настигне, за да го изпълни.
— Така и предполагах. За съжаление в този момент не мога да ви задържа.
— Вече ме преследват — изтъкнах.
— Но не от Империята.
— Да. Не от Империята.
— При някои престъпления Империята издирва беглеца по-упорито, отколкото при други. А има и престъпления, някои много сериозни престъпления, които така и остават неразкрити. Описанията се изгубват или са объркани.
— Разбирам.
Тя стана.
— Колко жалко, че не мога да остана и да ви задържа. Но какво да се прави. Дългът ме зове.
— С много ясен глас.
— Ще се видим пак — каза тя.
— Ами, да. Ако ме арестуват…
— Задържат.
— Задържат. Добре. Ако ме задържат, тогава несъмнено утре ще съм в Градския съвет и ще ме разпитват.
— А ако не ви задържат?
— Кой знае? — Свих рамене. — Знаете ли, това място всъщност ми харесва. Особено приятно е по това време на вечерта.
— Да. — Тя отвори уста да добави нещо, но я затвори и нещото си остана неказано. Изправи се и тръгна към изхода без повече церемонии.
Изчаках от благоприличие — около минута горе-долу, — после платих сметката, станах и излязох. Беше чудесен прохладен ден, зимата още не беше дошла. Улицата беше почти празна. Огледах внимателно и се посъветвахме с Лойош.
В район като този има поне сто места, където да се скриеш, но си избрах един вход точно до заведението — беше дълбок, тих и като че ли не се използваше много. Свих се до вратата и пуснах Роуца да полети.
Постоях там може би около двайсет минути. Няколко души минаха покрай мен, но никой не ме забеляза. Един престарял текла дори влезе в сградата, чийто вход бях заел, но и той не ме забеляза, когато се отдръпнах от пътя му. Ти ме научи как да правя това, Кийра: казвала си ми, че е въпрос повече на поведение, отколкото на нещо друго. Може би си права.
„Роуца казва, че идва, шефе“.
„От вярната посока или не?“
„От вярната. От изток“.
„Нищо по-добро не мога да искам“.
Пуснах камата да падне в дланта ми. Беше от новите. Отърках дръжката й в наметалото си, повече за късмет, отколкото за нещо друго, и заех позиция.
Домм мина точно покрай мен. В ръката му имаше свитък, несъмнено разрешението за задържане, назоваващ някакво безименно лице, което случайно се падах аз, като свидетел, който трябва да бъде разпитан в едно имперско разследване.
Сериозна работа.
Пристъпих след него и нищо не оставих на случайността, нито обелих дума. След това продължих и го подминах, с много небрежна походка, все едно че нищо не се е случило. Завих на ъгъла, после отново, и Роуца уведоми Лойош, а той уведоми мен, че никой не ме преследва.
— Изглеждаше ли притеснен от това?
— Че е убил Домм? Не мисля. Трябваше ли?
— Не знам. Мисля, че щях да съм по-доволна, ако се е притеснил, но…
— Променила си се, Коути.
— Той също.
— Не толкова, колкото ти.
— След това, което ми разказа, не съм много убедена.
— То като помислиш, и аз не съм, но…
— Да? Толкова много неща пропускаш. Виждам дупките в разказа ти.
— Казах ти…
— Знам, знам.
— Във всеки случай, това беше.
— И тук — още една дупка.
— Коути…
— Извинявай. Искаш да ми кажеш, че след това просто си станала и си тръгнала?
— Общо взето, да. Е, имаше един повод за възбуда, който не се оказа нищо особено, получихме някои уверения и после Влад взе Савн и замина по разни неизвестни места, а аз се върнах у дома и намерих писмото ти.
— Разкажи ми за този повод за възбуда, дето не се оказал нищо особено, и за уверенията.
— Защо? Какво има?
— Не знам, Кийра. Добре е, че чух това, но просто искам да разбера повече.
— Ще се опиташ ли?
— Не, ако не искаш.
— Не искам.
— Добре.
— Да си направим ли още чай?
— Мисля този път да е по-силен.