— Добре де, един от двамата.
— За мен е удоволствие, милейди — каза Тимър. — Имам нещо за вас.
Чух как Влад вдиша рязко.
— Взела си го?
Тя се усмихна.
— Разбира се. Казах ти, че ще го направя.
— Това му се вика бързо. Колко, само за три-четири часа?
— Да. Е, ще влезем ли?
— Разбира се. На всяка цена — каза Влад. — След вас, мадам.
Поехме към къщата, с Хвдф’рджаанцъ начело и Бъди в тила. Щом влязохме, Тимър огледа интериора и облиза устни, вероятно защото хапането им щеше да е съвсем явно. Представихме я на Савн, на когото, може би съвсем малко, като че ли му светнаха очите. А може би не.
— Мозъчна треска, казваш? — попита Тимър.
— Няма такова нещо, мозъчна треска — изсумтя Хвдф’рджаанцъ.
Влад сви рамене. Хвдф’рджаанцъ седна до Савн, ние двамата с Влад — до кухненската маса. Тимър отказа стол, предпочете да се облегне на стената. Бъди се сви до Савн и Хвдф’рджаанцъ и се опита да се намести между тях. Савн разсеяно го потупа по главата. Това, доколкото знаех, беше поредното „за първи път“. Хванах погледа на Влад и разбрах, че и той го е видял.
— Откъде да започна? — попита Тимър. — Всички ли знаят какво стана дотук?
— Кийра знае всичко от днешния ни разговор — отвърна Влад. — Старата не знае почти нищо за цялата афера.
— Защото не искам — сопна се тя. — И хич няма да ви благодаря, ако ми го кажете.
— Добре — каза Тимър. — Да отидем ли на друго място тогава?
— Не. Казвайте каквото искате и ще слушам, но хич не си правете труда да ми го обяснявате.
— Много добре. — Тимър се обърна към нас. — Всъщност няма много за разправяне. Домм беше намерен мъртъв преди няколко часа. С кама, забита в главата му.
— О? — каза Влад с онази придобита небрежност, с която толкова лошо се справя. — Някаква идея кой го е направил?
— Не се знае. Някой, който е бил във връзка с нашето разследване около смъртта на Фирис. Смятаме, че е бил криота.
— Разбирам — каза Влад. — Какви са другите новини?
— Говорих, хм, с някои особи в Империята и общо взето ми казаха да зарежа всичко. — Изглеждаше, сякаш е изяла кисела джанка вместо зряла праскова.
— Значи Вонит остава на свобода? — попита Влад.
— На свобода? Да. Свободна и чиста. И все още богата. И все още собственик, или управител, на три-четири банки. Не можем да я пипнем.
— А Рийга?
— Същото. — Сви рамене, все едно че Рийга не я интересува особено, което сигурно беше вярно — Рийга не беше замесена в убийството на Лофтис.
Влад поклати глава.
— Не както бих предпочел да свършат.
— Аз също — отвърна Тимър и разпери ръце. — Но изборът не е мой.
— И? В замяна на?
— Сътрудничество — каза Тимър. — Двете ще направят каквото могат, за да се сведат до минимум щетите за Империята. В края на краищата това е важното. — Долових в гласа й същата нотка на горчивина, която Влад ми беше описал в гласа на Лофтис, докато говорел как се наложило да предаде шефа си.
— Друго какво? — попита Влад.
Тя кимна, извади от кесията си навит пергамент и го подаде на Хвдф’рджаанцъ. Старата го взе колебливо, погледна я, после погледна документа. Ръцете й леко трепереха, докато развързваше лентичката и чупеше восъка, с който беше запечатан, и го разгръщаше. Зачете го бавно и внимателно, устните й помръдваха и видях сълза в окото й.
Влад се окашля гръмко, стана и каза:
— Някой да иска клава?
Никой не искаше и той си седна.
— Тимър? — обадих се аз.
— Да?
— Вонит и Рийга вече знаят или лесно могат да научат кой е…
— Не — прекъсна ме тя. — Не се безпокойте за това. Продължителното здраве на тази стара дама вече е моя грижа.
Хвдф’рджаанцъ вдигна очи.
— Моля? Моето здраве?
— Няма значение.
Старата ни изгледа един по един, изсумтя тихо и отново зачете акта за земята си.
— Добре — казах аз. — Вярвам ти.
— И аз — намеси се Влад. — Само че…
— Да?
— Направи ми една услуга. Не казвай на никого как си ме намерила. Не мисля, че джерег ще се сетят сами и след милион години, но…
— Добре. Не се безпокой. — Тя се изправи. — Е, мисля, че това е всичко.
— Да — каза Влад. — Желая ти късмет.
— И на вас.
Погледна ме, кимнахме си, после се обърна, излезе и всичко свърши.
— Всичко свърши — каза Влад.
— Не съвсем.
— О?
— Искаш ли да се поразходим?
Той се намръщи, после сви рамене и стана. Излязохме навън. Бъди тръгна след нас и Лойош беше на рамото на Влад, но други нямаше. Навлязохме в гората край къщата.
— Какво има, Кийра? — попита той.
— Откога го знаеш?
— Какво да знам?
— Не съм глупачка, Влад, и не мисля, че ти си глупак.
— Аз…
— Кажи ми откога го знаеш, Влад.