Выбрать главу

— Добре де, един от двамата.

— За мен е удоволствие, милейди — каза Тимър. — Имам нещо за вас.

Чух как Влад вдиша рязко.

— Взела си го?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Казах ти, че ще го направя.

— Това му се вика бързо. Колко, само за три-четири часа?

— Да. Е, ще влезем ли?

— Разбира се. На всяка цена — каза Влад. — След вас, мадам.

Поехме към къщата, с Хвдф’рджаанцъ начело и Бъди в тила. Щом влязохме, Тимър огледа интериора и облиза устни, вероятно защото хапането им щеше да е съвсем явно. Представихме я на Савн, на когото, може би съвсем малко, като че ли му светнаха очите. А може би не.

— Мозъчна треска, казваш? — попита Тимър.

— Няма такова нещо, мозъчна треска — изсумтя Хвдф’рджаанцъ.

Влад сви рамене. Хвдф’рджаанцъ седна до Савн, ние двамата с Влад — до кухненската маса. Тимър отказа стол, предпочете да се облегне на стената. Бъди се сви до Савн и Хвдф’рджаанцъ и се опита да се намести между тях. Савн разсеяно го потупа по главата. Това, доколкото знаех, беше поредното „за първи път“. Хванах погледа на Влад и разбрах, че и той го е видял.

— Откъде да започна? — попита Тимър. — Всички ли знаят какво стана дотук?

— Кийра знае всичко от днешния ни разговор — отвърна Влад. — Старата не знае почти нищо за цялата афера.

— Защото не искам — сопна се тя. — И хич няма да ви благодаря, ако ми го кажете.

— Добре — каза Тимър. — Да отидем ли на друго място тогава?

— Не. Казвайте каквото искате и ще слушам, но хич не си правете труда да ми го обяснявате.

— Много добре. — Тимър се обърна към нас. — Всъщност няма много за разправяне. Домм беше намерен мъртъв преди няколко часа. С кама, забита в главата му.

— О? — каза Влад с онази придобита небрежност, с която толкова лошо се справя. — Някаква идея кой го е направил?

— Не се знае. Някой, който е бил във връзка с нашето разследване около смъртта на Фирис. Смятаме, че е бил криота.

— Разбирам — каза Влад. — Какви са другите новини?

— Говорих, хм, с някои особи в Империята и общо взето ми казаха да зарежа всичко. — Изглеждаше, сякаш е изяла кисела джанка вместо зряла праскова.

— Значи Вонит остава на свобода? — попита Влад.

— На свобода? Да. Свободна и чиста. И все още богата. И все още собственик, или управител, на три-четири банки. Не можем да я пипнем.

— А Рийга?

— Същото. — Сви рамене, все едно че Рийга не я интересува особено, което сигурно беше вярно — Рийга не беше замесена в убийството на Лофтис.

Влад поклати глава.

— Не както бих предпочел да свършат.

— Аз също — отвърна Тимър и разпери ръце. — Но изборът не е мой.

— И? В замяна на?

— Сътрудничество — каза Тимър. — Двете ще направят каквото могат, за да се сведат до минимум щетите за Империята. В края на краищата това е важното. — Долових в гласа й същата нотка на горчивина, която Влад ми беше описал в гласа на Лофтис, докато говорел как се наложило да предаде шефа си.

— Друго какво? — попита Влад.

Тя кимна, извади от кесията си навит пергамент и го подаде на Хвдф’рджаанцъ. Старата го взе колебливо, погледна я, после погледна документа. Ръцете й леко трепереха, докато развързваше лентичката и чупеше восъка, с който беше запечатан, и го разгръщаше. Зачете го бавно и внимателно, устните й помръдваха и видях сълза в окото й.

Влад се окашля гръмко, стана и каза:

— Някой да иска клава?

Никой не искаше и той си седна.

— Тимър? — обадих се аз.

— Да?

— Вонит и Рийга вече знаят или лесно могат да научат кой е…

— Не — прекъсна ме тя. — Не се безпокойте за това. Продължителното здраве на тази стара дама вече е моя грижа.

Хвдф’рджаанцъ вдигна очи.

— Моля? Моето здраве?

— Няма значение.

Старата ни изгледа един по един, изсумтя тихо и отново зачете акта за земята си.

— Добре — казах аз. — Вярвам ти.

— И аз — намеси се Влад. — Само че…

— Да?

— Направи ми една услуга. Не казвай на никого как си ме намерила. Не мисля, че джерег ще се сетят сами и след милион години, но…

— Добре. Не се безпокой. — Тя се изправи. — Е, мисля, че това е всичко.

— Да — каза Влад. — Желая ти късмет.

— И на вас.

Погледна ме, кимнахме си, после се обърна, излезе и всичко свърши.

— Всичко свърши — каза Влад.

— Не съвсем.

— О?

— Искаш ли да се поразходим?

Той се намръщи, после сви рамене и стана. Излязохме навън. Бъди тръгна след нас и Лойош беше на рамото на Влад, но други нямаше. Навлязохме в гората край къщата.

— Какво има, Кийра? — попита той.

— Откога го знаеш?

— Какво да знам?

— Не съм глупачка, Влад, и не мисля, че ти си глупак.

— Аз…

— Кажи ми откога го знаеш, Влад.