— Не смятах да говоря за това. Какво ме издаде?
— Това е мой въпрос.
Той се засмя.
— Да де. Но ти почни ти първа. Кога разбра, че съм го разбрал?
Свих рамене.
— Току-що. Само преди няколко минути. Понякога си много небрежен с живота си, Влад — особено когато си притеснен. Но виж, с живота на други хора никога не си бил небрежен. Дори когато беше в дома Джерег…
— С чий живот съм бил небрежен?
— С ничий. Там е цялата работа.
— Не те разбирам.
— Нима? Я помисли.
Той се замисли и видях как се върна в ума си към последния час. После кимна.
— Ясно.
— Да. Каза ми да отведа момчето и жената на безопасно място. Помоли ме да ги, ммм, скатая някъде. Къде би могла Кийра Крадлата да скатае някого на безопасно? Не ти хрумна да ме попиташ дали е вдигната телепортна преграда, просто допусна, че има, защото джерег, или Империята, идват да те хванат, а не можеш да разбереш дали е един, или повече с камъните Феникс, които носиш. Тъй че как би могла Кийра Крадлата да пробие телепортна преграда?
— Вярно. Бях уплашен…
— Естествено. За Савн и Хвдф’рджаанцъ. После дойде забележката ти за оръжието, което ме убеди окончателно.
— Да. Изпаднал съм в паника, предполагам.
— Сигурно. Е, сега е твоят ред. Как го разбра, кога го разбра и на кого си го казал?
— Не съм го казал на никого, Кийра.
— Би могъл да ме наричаш с истинското ми име.
— Е, добре. Сетра. Не съм го казал на никого. Би трябвало да го знаеш.
Кимнах.
— Да, мисля, че го знам. Кога го разбра?
Той сви рамене.
— Познавам те и под двете външности. В смисъл, познавам те добре. По-добре от всеки друг, поне така мисля.
— Никой друг. Само ти.
Той сведе глава, все едно му е оказана висока чест. Което си беше самата истина, разбира се.
— Откога го знаеш?
— От скоро. От вчера. Не, по-скоро от днес. Не знам.
— Какво съм направила вчера?
Той сви рамене.
— Просто натрупване на дребни неща.
— Какво? Любопитна съм, Влад. Знаеш ли, никога не мамя. В смисъл, когато съм Кийра, правя само каквото прави Кийра…
— Снощи почти наруши правилото.
— О? Забелязал си го?
— По-скоро се досетих. Във всеки случай… малко преди да разберем, че идва само едно лице, очаквах да видя Ледоплам в ръката ти.
Кимнах и казах:
— И за малко щеше да го видиш, особено след като вече знаех, че знаеш. Което ни връща на въпроса: как го разбра? Кои са тези дребни неща, които са се натрупали?
Той разпери ръце.
— Не знам дори дали мога да ги определя всичките, Кий… Сетра.
— Не, по-добре ме наричай Кийра. Така ще е по-лесно.
— Да ме объркаш ли се опитваш? Не отговаряй на това. Кийра. Да. Както казах, бяха куп дребни неща. За първи път заедно толкова дълго, а винаги съм се чудел защо изобщо ти пука за едно малко източняшко хлапе. Сега вече знам, разбира се.
— Разбира се.
— И все пак съм благодарен. Само дето…
— Да?
— Не знам. Все си мисля за разни неща. Например начинът, по който ме нае да намеря Алийра.
— Друг начин нямаше, Влад.
— Това го разбирам, но все пак. И каква беше цялата онази работа с кръвта на богинята? Не че съм разбрал коя е богинята.
— Това не мога да ти кажа, Влад. Тя каза, че е важно да получиш стъкленицата и че тя самата не знае защо.
— Неведоми са пътищата божии.
— Не бъди саркастичен.
— Защо не?
Свих рамене.
— Искам да знам кое ме издаде, Влад.
— Всъщност беше много просто. Виждаш ли, познавам теб и Сетра от дълго време, но никога не съм ви виждал по едно и също време и в една и съща…
— Престани. Говоря сериозно. Това е важно за мен. Искам да го знам.
Той кимна.
— Добре. Ами, първо, ти веднъж се ядоса, когато говореше как са ни изиграли, и начинът ти на говорене се промени. Всъщност това май се случи повече от един път. Спомням си, че когато ти описвах нещата, подсказващи намесата на Империята, ти, хм, заговори по друг начин.
— Начинът ми на говорене ме е издал, така ли?
Той кимна.
— Не много често, нито задълго, но беше едно от нещата, които ме накараха да се замисля.
— Проклятие. След две хиляди години човек си мисли, че… Все едно. Друго какво?
— Какво друго ли? Ами, това колко малко ядеше, може би, въпреки че само по себе си то не означава нищо. Но знам, че Сетра е немряща, преживява, мм, с други неща, така че не яде много. И по същата логика — как ти реагира кучето — между другото, как успя да заблудиш Лойош? Той обикновено може да познае немрящ с едно подушване.
— Явно не е толкова добър като Бъди. — Лойош изсъска и се изкикотих наум. Подозирах, че Влад никога няма да му позволи да го забрави. — Има си начини да се скрие фактът, че си немрящ. Трудно е, но…