— Ъъъ, Сетра…
— Не се безпокой за това.
— Добре.
— Все още си те обичам, знаеш го. — Усмихнах му се.
— Това поне ме радва.
— Кийра никога никого не е убивала, а аз отдавна реших, че запазването на тази тайна не заслужава един живот.
Той поклати глава.
— Сетра не цени живота толкова, колкото Кийра, според мен.
— Не познаваш Сетра толкова добре, колкото Кийра.
— Може би. Може би.
Той се умълча. След малко попитах, като се постарах да вложа в гласа си колкото се може повече безгрижие:
— А сега какво?
Влад посочи с пръст горната си устна.
— Имам предвид освен че ще ти пораснат мустаците.
Той сви рамене.
— Не знам. Мисля да върна Савн в дома му.
— С телепорт?
Влад поклати глава.
— Ще мине много време, докато се върнем там, и ако имаме късмет, докато се върнем, той ще е по-добре. Поне малко по-добре. Достатъчно добре, за да може отново да се види със семейството си.
— А как ще погледнат на теб?
Той се усмихна.
— Не мисля, че ще се задържам там. Макар че всъщност в района имаше една пътуваща певица, исола. Сигурно ще изтърпя да се видим отново.
Поклатих глава.
— Желая ти…
— Да. И аз. Почакай малко. — Влезе в къщата и след няколко минути се върна с пътната си торба и със Савн по петите му.
— Много бързо сбогуване — казах.
— Не мисля, че старата ме харесва. Но не й казвай, че го знам.
— Влад…
— И, виж, предай поздравите ми на, хм, някои хора, нали? И се обади на Ноиш-па, когато можеш.
— Ще предам.
— Е, това е всичко — каза той.
— Много се съмнявам.
Той се усмихна, кимна и тръгна към пътя. Савн вървеше до него. Двамата с Бъди ги гледахме. Потупах го и той като че ли нямаше нищо против.
Но нали Влад си е Влад и винаги трябва да каже последната дума! Обърна се малко преди да излезе на пътя и ми извика:
— Всички трябва да поработим над маскировката си, нали?
Скриха се, преди да мога да измисля добър отговор.
Епилог
Скъпа Коути,
На мен, както винаги, ми беше много приятно, че се видяхме, макар че ти може би не изпитваш същото. Ако е така, определено мога да те разбера. Може би си ядосана за това, което не ти казах, но все пак знаеш, че има неща, които трябваше да премълча, както заради Влад, така и заради себе си. Надявах се, че съм ти казала достатъчно, за да се успокоиш. От друга страна, може би те притеснява, че не поиска да кажа на Влад онези неща, които си решила да скриеш от него, и може би е редно да те притеснява — едва ли аз съм тази, която трябва да съди какви трябва да са тайните на друг човек.
Стори ми се загрижена за момчето. Не знам повече от това, което ти разказах, но не се безпокой. Такова сложно заболяване не може да се излекува наведнъж и изцяло. Имаше определен напредък и съм убедена, че след време то ще се изцери напълно. Колкото до това какво ще стане с Влад, виж, този въпрос е по-труден.
И все пак, както ти казах вчера, той е добре и излезе непокътнат от цялата каша. Не можеш да го достигнеш, както и аз не мога да го достигна, и това го приемаме, защото знаем също така, че и джерег не могат да го достигнат. Той, разбира се, винаги рискува, но все пак е много предпазлив и това е утеха за нас; а и Лойош бди над него и това също е утеха за нас; а вече вярвам, че може би има и друг, за когото не мога да говоря, който е намерил начин да бди над него. Не, не бива да ме питаш какво имам предвид, Коути, трябва само да ми вярваш. Нали точно това е доверието: ако нямахме никакви тайни от приятелите си и от тези, които обичаме, не би имало никаква нужда да ни вярват.
Почти нищо друго нямам да ти кажа, мила, освен че съжалявам, ако съм ти причинила безпокойство, и се надявам, че можеш да ме разбереш и че съм постъпила възможно най-добре в една толкова трудна ситуация.
Нека изтече малко време и ще се срещнем отново, и ако имаш още въпроси, можеш да ми ги зададеш, а ако поискаш да ми се поскараш, ще го изтърпя като добър войник. Междувременно знаеш, че винаги можеш да ме повикаш, ако си в беда, и ще повторя, че за мен бе истинска радост да се видя с теб и с Влад Ноуратар, който, изглежда, вече има хубавата външност на баща си и желязната воля на майка си.