— Здравей, Сапфир — викна й Дженеста и се плесна по бедрото.
Котката скочи горе без никакво усилие. Подуши трупа и започна да лочи лакомо от огромната рана.
Кралицата се усмихна снизходително, слезе от мраморната маса и тръгна боса към окачения в ъгъла шнур на звънеца.
Охраната се яви мигновено на повикването й. И да имаха някакви чувства относно сцената, която завариха, запазиха ги за себе си.
— Отнесете трупа! — нареди тя.
Котката отново се скри в сумрака. Стражниците се надвесиха над оковите.
— Някакви новини от Върколаците? — попита Дженеста.
— Не, милейди — отвърна единият, като избягваше погледа й.
Не беше това, което тя искаше да чуе. Споменът за удоволствието вече беше притъпен. Царственото й недоволство се възвръщаше.
Закле се мислено, когато дружината се върне, да я накаже по начин, който щеше да надхвърли и най-страшните им кошмари.
Двама от Върколаците седяха, облегнати на едно дърво, заобиколени от рояк мънички летящи феи, които пърхаха над главите им. Меко, разноцветно сияние обгръщаше феите, а нежните им песни отекваха надалеч.
Един от орките внезапно изпъна ръка и улови в шепата си няколко от фееричните създания. Те нададоха жалостиви викове. Оркът натъпка гърчещите се телца в устата си и ги схруска с доволно изражение.
— Досадни малки гадини — промърмори неговият другар.
Първият кимна, докато дъвчеше.
— Да. Но стават за ядене.
— Освен това са и глупави — добави вторият, когато над главата му отново се събра рояк. Той почака да се успокоят, след това на свой ред изпружи ръка и напълни шепата си.
Още известно време двамата седяха под дървото и се тъпчеха с феи. Най-сетне летящите създания осъзнаха, че не им е тук мястото, и отлетяха.
След секунда първият орк попита:
— Това наистина ли се случи?
— Кое?
— Това с феите.
— С феите ли? Ах, онези досадници.
— Да. Но са вкусни… — Той млъкна, усетил, че някой го рита по крака.
И двамата не бяха забелязали приближаването на трети войник, който се бе надвесил над тях.
— Дръж! — рече той и тикна в ръцете на първия войник една лула. Той я пое и всмукна дълбоко от нея.
Другарят му облиза устни и на лицето му се изписа нетърпение. Пъхна пръст в уста и зачовърка между зъбите си. Измъкна оттам нещо, което приличаше на полусдъвкано крилце, и го хвърли в тревата. Другият орк му подаде лулата с пелуцид.
Близо до останките на къщата Страк, Койла, Джъп и Алфрей бяха насядали около неголям огън и също си подаваха лула. Хаскеер разбъркваше с дълга пръчка съдържанието на едно обгоряло гърне, окачено над огъня.
— За последен път ви казвам — заговори Страк и посочи цилиндъра в скута си. — Унистите са го взели от тежковъоръжен керван, като са избили охраната. Дженеста много държи на него.
— Но защо й е? — чудеше се Джъп. — Прилича ми на най-обикновена путия за кисма. Искам да кажа кутия за писма — поправи се той, примигна замаяно и подаде лулата на Койла.
— И без теб го знаем — тросна се Страк и махна лениво с ръка. — Но съобщението, което съдържа, трябва да е от особена важност. Всъщност това не е наша грижа.
Докато наливаше млечнобяла течност от гърнето в металните чаши, Хаскеер рече:
— Предполагам, че пелуцидът също е бил част от товара на кервана.
— Капитане — обади се Алфрей, който изглежда единствен запазваше ясно съзнание, — не бива да оставаме твърде дълго на това място.
— Ти друга песен не знаеш ли? — сряза го ядосано Страк. — Помни ми думата: нашата господарка ще ни посрещне с разтворени обятия. Излишно се безпокоиш, кърпачо на рани.
Алфрей потъна в мрачно мълчание. Хаскеер му предложи чаша от димящата течност. Той поклати глава. Страк обаче прие и я погълна на един дъх.
Очите на Койла също гледаха замъглено — като на някой, който е под пълното въздействие на пелуцида.
— Алфрей е прав — заговори тя. — Няма никакъв смисъл да ядосваме Дженеста.
— И ти ли ще ми досаждаш сега? — озъби й се Страк и отново надигна чашата. — Не се безпокой, скоро ще тръгнем. Защо да не оставим войниците да се порадват малко на живота? — Той погледна към овощната градина, където се бяха натъркаляли повечето Върколаци.
Те също бяха събрани около голям огън. Чуваха се дрезгав смях, груби закачки и песни. Двама от Върколаците мереха силите на десниците си. Неколцина от останалите се поклащаха несигурно на краката си.
Страк насочи вниманието си към Койла. Но сцената се бе променила до неузнаваемост.