За Дженеста те бяха като замръзнали вълни от кръв.
Подухна студен ветрец, прорязващ като нож, и размърда завесите на балконската врата. Кралицата се загърна по-плътно в наметалото от кожа на саблевълк. С всяка година есените ставаха все по-студени.
Настъпващите ледници и мразовитите ветрове бяха предвестници на онези промени, които съпровождаха нашествието на човеците в тези земи. Непрестанно разширяващи своите владения, те късаха от сърцето на земята и нарушаваха крехкото й равновесие.
И стопяваха магията на Марас-Дантия.
Беше чула, че далеч на юг, където човешките поселения бяха най-гъсти и магьосничеството вече почти не действаше, хората престанали да използват старото название и наричали света Центразия. Поне така постъпвали унистите, а те все още бяха по-многобройни от пантеонистите.
Не за първи път се чудеше как ли би се възползвала от схизмата майка й — Вермеграм. Нямаше никакво съмнение, че би толерирала последователите на Пантеонисткия път. В края на краищата те се придържаха към пантеистични догми, забележително сходни с тези на древните народи. Тъкмо по тази причина Дженеста подкрепяше тяхната кауза и щеше да го прави дотогава, докато й бе изгодно. И все пак оставаше под въпрос дали майка й, която бе нияд, би одобрила съюза на дъщеря й с нашествениците. Въпреки че самата тя бе омъжена за човек.
Ами той? Дали бащата на Дженеста би приел унистите с тяхната нелепа монотеистична вяра?
Всеки път, когато се замисляше за това, тя се сещаше за собствената си двойнствена природа. А това неизменно водеше до мисли за Адпар и Санара, спомените за които пробуждаха гнева й.
Тя отново се концентрира върху реликвата. Тя бе ключът към осъществяването на съкровените й желания, към окончателната победа, а ето, че сега имаше опасност тя да се изплъзне от ръцете й.
Дженеста се обърна и влезе в стаята.
Един прислужник мигом се приближи към нея и пое наметалото й. Беше строен, почти мършав, с бледа кожа и изтънчено лице. Имаше светлоруса коса и яркосини очи под мрежата на дългите русоляви мигли, изящен нос и чувствени устни.
Прислужникът беше нов и Дженеста все още не беше сигурна дали в него доминират мъжкото или женското начало. Но това бе съвсем нормално, когато ставаше въпрос за елфи.
— Генерал Кустан е тук, Ваше Величество — обяви той или тя, с писклив, напевен глас.
— Добре. Ще го приема веднага.
Елфът въведе посетителя, поклони се дискретно и излезе.
Кустан бе орк на средна възраст с величествена осанка. Имаше изправена, военна стойка, а кръстосаните татуировки по бузите му бяха истинско досие на военната му кариера. На лицето му обаче се четеше безпокойство, дори неувереност.
Дженеста пристъпи към разговора без никакви формалности.
— По лицето ви виждам, че още не са се върнали — рече тя, без да крие недоволството си.
— Така е, Ваше Величество. — Той не смееше да срещне погледа й. — Може би са срещнали по-голяма съпротива, отколкото са очаквали.
— Сведенията от битката не говорят в полза на подобно предположение.
Той не отговори.
— Какво предлагате да направим?
— Милейди, ще пратя един отряд, който да разбере какво е станало с тях.
— А дали не става въпрос за предателство?
Генералът направи оскърбена физиономия.
— Нямаме причини да се съмняваме в лоялността на Върколаците — отвърна той свъсено. — Досега винаги са показвали…
— Зная. Мислите ли, че иначе бих ги пратила на толкова важна мисия? Нима ме смятате за глупачка?
— Не, милейди. — Генералът сведе виновно поглед.
— «Не, милейди» — изимитира го тя подигравателно. След кратка, напрегната пауза, добави: — Разкажете ми за техния вожд — Страк.
Той извади няколко листа хартия от вътрешния джоб на куртката си. Дженеста забеляза, че ръцете му треперят.
— Ваше Величество, срещал съм се само няколко пъти с него, но знам, че произхожда от благонадежден клан. На военна служба е от люпилнята, ако ми позволите така да се изразя. Освен това е умен.
— За орк.
— Да, Ваше Величество. — Кустан се покашля и прелисти документите. — Изглежда е решил още в начало на своята кариера да увеличи възможностите си за повишение, като се посвещава изцяло на задачите, които му се поставят. Началниците му докладват, че винаги е изпълнявал заповедите и е приемал наказанията — когато се е налагало — без да се оплаква.
— Интелигентен и амбициозен.
— Точно така, милейди. — Генералът не вдигаше глава от записките. — Всъщност тъкмо по време на първото му назначение…