— Значи все пак виждаш нещо? И какво е то? Киргизилски следи?
— Както вече казах, само смътни очертания. Езикът ми е беден, за да опиша какво точно долавям. Въпросът е, че не може да ни бъде от полза.
— Проклятие!
— Може би е защото още сме близо до Роднопол. И друг път съм забелязвал, че способностите ми отслабват в околностите на човешките поселения.
— Искаш да кажеш, че ако се отдалечим, може да започнеш да виждаш по-ясно?
— Бих могъл. Истината е, че ясновидството е тясно свързано с нашата същност и никой не знае откъде черпим сили за него — най-вероятно от самата земя. Когато хората я разкопават, те прекъсват важни енергийни линии и лишават от захранване местата, до които достигат. Ето защо магията действа в едни райони и е изчезнала в други.
— Знаеш ли какво не съм разбирал никога? Щом те изяждат магията, защо не я използват срещу нас?
— Кой може да каже? — сви рамене Джъп.
След няколко часа неспокоен сън Върколаците отново поеха на път.
Далеч вдясно от тях синееха водите на Калипарския залив, чийто брегове бяха обрасли с гори. Вляво се простираха Великите равнини. Но цветовете на пейзажа бяха сгрешени. Вместо тучни поляни и зелени пасбища, виждаха изсъхнала трева и плевели, а храсталаците бяха повехнали и сбръчкани. Кората на дърветата бе нашарена от паразитни израстъци. Дори дъждецът, който заваля за кратко, миришеше на сяра и оставяше жълтеникави петна на земята.
По здрач най-сетне се изравниха с Прокоп. Страк пресметна, че ако продължават в същото темпо, призори могат да свърнат на запад.
Останал сам в челото на колоната, той бе погълнат от мрачни мисли. Гадаеше каква може да е причината за загадъчните съновидения, които го спохождаха, бореше се с растящия песимизъм относно завършека на мисията. Най-много се стараеше да не мисли за това каква ще е съдбата им, ако не откриеха коболдите и не си върнеха цилиндъра.
Беше още в това меланхолично настроение, когато от мрака пред него изплуваха силуетите на съгледвачите. От ноздрите на конете им струеше пара.
Страк вдигна ръка и им даде знак да спрат.
— Какво има, Орбон?
— Лагер пред нас, капитане.
— Имат ли коне?
— Да.
— Хубаво. Да видим дали ще се спогодим да ни дадат малко.
— Но капитане, това е оркски лагер и изглежда е изоставен.
— Сигурен ли си?
— Двамата със Зода наблюдавахме мястото известно време. Не забелязахме никакво движение освен пръхтенето на конете.
— Добре. Идете там и ни чакайте. И не предприемайте нищо, докато не дойдем.
След като съгледвачите се отдалечиха, Страк повика офицерите и ги запозна с обстановката.
— Нормално ли е по тези места да се натъкнем на оркски лагер? — попита Джъп.
— Подобни лагери се срещат по-често в северните райони. Много малко от моите сънародници са чергари. Предполагам, че ще е някой такъв клан. Или бойна дружина на мисия — като нашата.
— Щом съгледвачите съобщават, че няма никакво движение, най-добре да се приближим предпазливо — предложи Койла.
— И аз така мисля — съгласи се Страк. — Ще действаме, сякаш срещу нас има опасен противник, докато не се убедим в противното. Да вървим.
Десет минути по-късно откриха Орбон, който ги чакаше край един дънер. Страк бе накарал предната част на отряда да се спеши. Предвождани от Орбон, те навлязоха в рядка горичка.
На десетина крачки по-нататък се спуснаха в долчинка, където ги очакваше Зода. Беше се проснал на земята и се озърташе непрестанно.
Макар слънцето да залязваше, имаше достатъчно светлина, за да разгледат онова, което се намираше отвъд горичката.
Две дървени колиби със сламени покриви и трета, чийто покрив още не беше завършен. Пет-шест навеса, построени от грубо рендосани дъски и с чергила вместо врати. Мътна изворна вода, която се стичаше в тесен ручей между колибите. Ограда от отсечени дървета, зад която пръхтяха конете.
Докато наблюдаваше тази сцена, Страк бе споходен от видението от съня си, което бе пълният й антипод. Селището там бе цветущо и богато, това тук бе бедняшко и изглеждаше изоставено. Там имаше много светлина и чист въздух. Тук цареше сумрак и беше задушно. Селцето в съня кипеше от живот. А тук витаеше смърт.
— Дали е изоставено, как мислите? — попита шепнешком Койла.
— Не бих се изненадал — отвърна тихо Алфрей, — като се има предвид, че е близо до Прокоп и недалече от унистките колонии.
— Но защо са зарязали конете?
— Да вървим да разберем — надигна се решително Страк. — Хаскеер, вземи част от отряда и заобиколи от другата страна. Джъп, Алфрей, поемете десния фланг. Койла и останалите с мен. Тръгваме по мой сигнал.