— Иди да смучеш скали! И защо трябваше да й казваш, че пиша стихове, дребен плъх такъв?
— О, я млъквай.
— Е, поне знаем какво мисли за звездата — обади се Алфрей.
— Да — кимна Койла. — Май няма да иска да се раздели с нея. Още малко, и щяхме да се издадем заради този малоумник тук — тя кимна към Хаскеер.
— Мръсникът Катц трябваше да ни каже, че са го изритали от селището — оплака се Джъп. — Какво ще правим сега?
— Най-добре да се наспим — посъветва ги Страк. — Лично аз това ще направя.
— Ще послушам съвета ти — прозя се Джъп. — Може да ми е за последно.
17.
Той знаеше, че тя стои до него. Двамата гледаха към океана.
Лек, игрив ветрец погали лицата им и развя краищата на дрехите им. Слънцето беше високо в небето и напичаше безмилостно. Ято бели птици се рееше над далечните острови.
Не изпитваше желание да я заговори, изглежда тя също. Двамата бяха оставили на безбрежния топъл океан да пречисти душите и телата им.
Измина време, но сетивата им не се засищаха на гледката и сигурно никога нямаше да се наситят. Въпреки това двамата й обърнаха гръб. Напуснаха наблюдателния пост върху белите скали и заслизаха към тучните пасища. Скоро нагазиха в дълбока до глезените трева, сред която растяха жълтеникави цветя.
— Не е ли красиво? — попита го женската.
— Не съм виждал нищо по-красиво — призна той, — а съм пътувал доста.
— Значи си посещавал много интересни места. Нашата земя едва ли е единственото чудо на този свят.
— Не и там, откъдето идвам.
— И друг път си го казвал. Признавам, че съм любопитна къде е това място.
— Аз също — рече той, — докато съм тук.
— Още една загадка — присмя му се тя.
— Не беше нарочно.
— Вярвам ти. Но ти притежаваш способността да напускаш онзи странен свят и да се озоваваш тук.
— Мислиш ли?
— Да. Защо не го направиш за постоянно?
Също като първия път, когато му го предложи, той почувства вълнение и нега. Донякъде бе заради красивата страна, която тя обитаваше, но също и заради ролята, която орката би могла да играе в новия му живот.
— Много се изкушавам.
— Какво те спира?
— Две неща.
— И те са?
— Мисията, с която не съм приключил в… моята земя.
— И другото?
— Може би най-трудното. Нямам никаква представа как идвам и си отивам от това място. Нито мога да го контролирам.
— Постигни първото и ще овладееш второто. Имаш силата и волята за това.
— Не виждам как ще стане.
— Но не защото не искаш, предполагам. Помисли си за океана зад нас. Ако гребнеш шепа вода от него и съсредоточиш цялото си внимание върху тези няколко капки, това ще означава ли, че океанът е престанал да съществува? Понякога не можем да видим, защото се взираме твърде усилено.
— Както винаги, думите ти предизвикват някакъв отглас в мен, но не мога да го уловя.
— Ще успееш. Почитай дълга си, както трябва да го прави всеки уважаващ себе си орк, и пътят между нашите две земи ще се отвори за теб. Повярвай ми.
— Вярвам ти — засмя се той. — Не зная защо, но ти имам пълно доверие.
Тя също се усмихна.
— Нима това е лошо?
— Не. Ни най-малко.
Двамата замълчаха.
Продължаваха да се спускат към долината и пасищата останаха над тях. Неголям лагер беше сгушен в подножието на един от най-стръмните хълмове. Състоеше се от половин дузина набързо сковани колиби и няколко по-големи ловни хижи. Не се виждаха никакви защитни съоръжения, наблюдателни кули или ровове. Затова пък из долината се разхождаха орки, други препускаха на коне, имаше и добитък.
Не си спомняше да е виждал този лагер преди. Когато се приближиха, попита:
— Това място имало ли е някога външна стена?
Тя изглеждаше учудена от въпроса му.
— Не. Не е имало нужда. Защо питаш?
— Ами, просто така… не зная. Как се нарича?
— Галетонска наблюдателница, колкото и странно да ти звучи.
— Сигурна ли си? Не се ли е казвало по друг начин?
— Разбира се, че съм сигурна! Как смяташ, че може да се е наричало?
— Не си спомням.
Изведнъж той се сети за още нещо, което отдавна искаше да я попита.
— Този път трябва да го узная — рече й той.
— Кое?
— Твоето име. Все не успявах да те попитам.
— И как сме допуснали да се случи? — усмихна се тя. — Аз съм Тирзарр.
Той го повтори няколко пъти, след това обяви:
— Харесва ми. Има спотаена сила и отговаря на характера ти.
— Както и твоето, Страк. Радвам се, че ти допада.