Той слезе при тях и те заговориха едновременно.
— Млъквайте! — сряза ги Страк. — Последното, което искам да чувам сега, са караници. — Той кимна към близкия навес. — Влизайте там. Трябва да поговорим.
Пъхнаха се под навеса и наклякаха покрай стените. Алфрей остана да бди при отвора.
— Първо — поде Страк, — за всички е очевидно, че селището няма да издържи дълго. Половината от жителите не знаят как се държи оръжие, а войните на Хоброу са много дисциплинирани. Някакви предложения?
Върколаците се спогледаха.
— Ще Се бием — обади се Койла. — Какво друго?
— Точно така, «какво друго» — повтори Страк.
— Какво искаш да кажеш? — попита го Джъп.
— Искам да кажа например, че бихме могли да си вдигнем чуковете от тук. Докато защитниците се бият с онези отвън, едва ли ще могат да организират потеря.
— Значи да си намерим някоя вратичка и да търтим да бягаме, докато те се налагат при стените? — попита Хаскеер. — Що пък, идеята ми харесва.
— Не може да говориш сериозно! — подскочи Койла. — Ако не бяха тукашните, нямахме никакви шансове срещу армията на Хоброу. Не бива да ги изоставяме така.
— Благодаря за помощта — озъби се Страк. — Зная, че пантеонистите са наши съюзници — поне в известен смисъл. Но какво според теб ще се случи, ако звездата попадне в ръцете на Хоброу?
— Кой го е грижа за звездата? — подскочи Джъп. — Имаме си цели четири, забрави ли? Не ти ли стигат? Защо да си слагаме главите в торбата за последната?
Страк му хвърли кръвнишки поглед.
— Сядай и си затваряй устата! Не ти ли е ясно вече, че в звездите се крие сила? Свързано е по някакъв начин със земната магия. Ако Хоброу сложи ръка на последната, тази сила ще бъде негова.
— Или това — намеси се Алфрей, — или ще я унищожи. Но и за нас няма голяма надежда, ако излезем зад стените. Лично аз никога не съм подкрепял предателството, пък дори и спрямо човеци. Сражавахме се рамо до рамо с тях.
— Вижте — взе думата Хаскеер, като видя, че Джъп се е укротил, — това са само хора, нали? Добре де, посрещнаха ни, нахраниха ни, дадоха ни убежище, но само защото и те се нуждаеха от нас. Дори повече, отколкото ние от тях. Ако беше обратното, давате си сметка какво щяха да сторят. Такава е човешката природа.
Койла погледна замислено Страк.
— Значи предлагаш да откраднем звездата и да избягаме?
Страк кимна.
— Докато ни се удаде подходящ случай, може да останем и да се бием. Ако ще бягаме, трябва да е през нощта.
Останалите се съгласиха, някои с видима неохота. От всички Алфрей бе най-мрачен, но дори той трябваше да признае, че Гривеста гледка няма големи шансове.
След като успя да потуши собствената си съвест, Страк рече:
— Койла? Ти единствена си влизала в храма. Как мислиш, ще можеш ли да отмъкнеш звездата?
— Мисля, че ще се справя. Не би трябвало да е особено трудно. Още повече сега, когато охраната при храма сигурно съвсем е оредяла.
— Чакайте малко — сети се нещо Алфрей. — Страк, щом ще се измъкваме тайно от тук, какво ще правиш с новите попълнения? Не ми се вярва да ги зарежеш просто така.
— Нямам такова намерение, Алфрей. Аз съм орк и мисля за своите. Ще им съобщим, когато му дойде времето, не бери грижа.
— Не бях загрижен — отвърна старият лечител. — Само че не съм от онези, които изоставят събратята си.
— Нито пък аз, Алфрей. Нито пък аз. А сега какво…
Прекъсна го тревожният звън на камбаните. Чуваха се виковете на съгледвачите от наблюдателниците.
Орките скочиха и излязоха отвън. В този миг едно запалено гърне се разби на покрива на навеса. Сламата пламна мигновено и скоро цялата постройка бе обхваната от огън.
— Да се махаме от тук! — викна Страк и ги поведе към стената.
Огненият дъжд продължи още известно време, възпиран единствено от стрелците, които Релстон бе разположил зад бойниците, и от пожарникарите. Прикривайки се зад сградите, Върколаците се отправиха към отредените им места. Ала тъкмо когато се качваха на платформата, от наблюдателниците извикаха:
— Атаката спря! Отстъпват!
— Сигурно, за да не удрят своите — подметна Страк, сетне потрепери, сякаш някой го бе сръгал в гърба.
— Виждаш ли това? — попита Койла.
В центъра на настъпилата суматоха, когато всички бяха готови да отблъснат поредния щурм, Върховната жрица обикаляше около магичния гейзер, подхванала монотонен припев. Беше облечена в дълга синя туника и се бе хванала за ръце с няколко нейни помощнички. Зад нея се бяха струпали още жени, които следяха всяко нейно движение. По лицата им трепкаха червени, зелени и златисти отблясъци от гейзера.