Изнурен до смърт, Страк спря да си поеме дъх. Беше плувнал в пот въпреки студа, който едва сега започна да усеща. За щастие харпиите си бяха тръгнали — или може би бяха свалени от стрелците на противника, както и да е, важното бе, че ги нямаше. Появата им го бе обезпокоила. Доколкото му бе известно, не бяха нападнали нито един от войниците от гарнизона на селището. Интересно как ги различаваха от унистите? И като стана въпрос за това — откъде се бе взела тази пантеонистка армия?
Страк поклати глава. Сега не беше време да се занимава с подобни неща. Посегна към манерката, усетил, че гърлото му е пресъхнало. Не я напипа на пояса и изруга — беше паднала по време на боя. За това пък кесията със звездите си беше на място.
Койла се изправи до него.
— Всемогъщи богове! Готова съм да убия за глътка ейл — призна тя, докато изтриваше кръвта и потта от челото си.
— И това е възможно — рече й той. — Сигурен съм, че ще намерим някоя и друга бъчонка в противниковия лагер.
Той пришпори коня си и след кратко колебание Койла го последва.
Малко по-нататък съгледаха Кренад. Висеше с главата надолу, със закачен на стремето крак, а конят му препускаше изплашено, подскачайки всеки път, когато на пътя му се изправяше някой.
Страк препречи пътя на блюстителите, които преследваха Кренад и ги повали с два бързи удара. Койла се изравни с него и му помогна да се изправи на седлото. Твърде стреснат от преживяното, той едва успя да смотолеви полугласна благодарност.
Над бойното поле отекна гласът на Релстон. Няколкостотин унисти бяха заели отбранителна позиция в една долчинка. Използваха за прикритие горичката в средата й и оттам извършваха кратки набези.
Кренад се намести на селото и подаде на Страк манерка с някаква спиртна напитка, чийто вкус му беше непознат. Миришеше неприятно, но само няколко глътки му бяха достатъчни, за да възвърне силите си. Озърна се и забеляза, че към тях се приближава Алфрей.
Внезапно старият воин закова, сякаш някой му бе препречил пътя. Ала наоколо не се виждаха никакви противници. Страк проследи погледа му и изведнъж му се стори, че мярва нещо бяло. Приличаше на снежнобял жребец, яхнат от жилав мъж с прошарена коса.
Серафейм?
Видението изчезна в хаоса на боя.
— Така — рече Страк и разтърси глава. — Май наистина е време да пийнем нещо по-сериозно. Я да слезем долу при тези унисти и да проверим с какво са се заредили.
Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а останките от армията на Хоброу бяха принудени да преминат в отстъпление.
Някакъв глупак бе запалил гората преди часове, прогонвайки от нея разединените унистки отряди, и сега пожарът се бе разгорял толкова силно, че заплашваше да обхване в пламъците си дори преминаващите наблизо. Вятърът разнасяше горящи листа и предизвикваше нови пожари. А през това време битката продължаваше да кипи, макар от гледна точка на унистите вече да бе изгубена.
Върколаците и воините на Кренад напредваха рамо до рамо, мнозина от тях спешени, всичките — изцапани с кръв. Само малцина от тях бяха изцапани с чужда.
С наближаването на вечерта вятърът се усилваше, спускайки се надолу през долината по пътя си към морето. Той вдигна черната пелена на пожарите и я задържа достатъчно дълго, за да могат орките да видят кой им се бе притекъл на помощ.
Дженеста.
— Милостиви богове! — възкликна Хаскеер в мига, когато Страк извика името й.
И двамата бяха изумени от странната игра на съдбата. А също и Дженеста, която ги гледаше от колесницата си.
И макар да бе твърде далеч, за да могат да различат изражението на лицето й, те не се съмняваха, че е изкривено от гняв и омраза. Тя вдигна ръка и замахна, сякаш за да запрати невидимо копие.
Страк и Върколаците се разбягаха. Познаваха добре способностите й да праща надалеч магически огнени топки.
Но беше излишно да се страхуват. Защото вятърът внезапно смени посоката си и отново позволи на димната завеса да застели бойното поле.
— Не се безпокойте — рече им Страк. — Тя няма да рискува да изложи скъпоценната си личност на риск в истинска битка. Хайде да намерим онзи негодник, водача на унистите, и да приключваме.
19.
През целия ден Кимбал Хоброу подкрепяше хората си, появявайки се ту на едно, ту на друго място, за да ги вдъхнови с екзалтираните си молитви. Беше като тяхна сянка във всеки тревожен момент, като черна стена всеки път, когато възникваше опасност да отстъпят. Но сега, вече пресипнал от викане, той се бе прикрил зад един преобърнат фургон.