Някак изведнъж бе останал без поддръжници, които да вдъхновява. Последният блюстител бе рухнал със стон на земята само преди минути.
Лагерът бе разположен от едната страна на долината. Бе сигурно прикрит зад група дръвчета — тихо и спокойно местенце, където човек да се скрие с дъщеря си. Но Хоброу не бе виждал Милост от часове. Един Господ знаеше къде бе тя сега.
За първи път той се усъмни в грижата на Всевишния към него.
Беше се подпрял с изранени длани на грубо рендосаната стена на каруцата, без да обръща внимание на тресчиците, които се забиваха в дланите му. Не помнеше кога и къде бе изгубил меча си, сигурно при един от многобройните сблъсъци с диваците. Бе останал без оръжие.
Зърна двама орки да се прокрадват през лагера. Носеха униформите на Великата Блудница. Кимбал се огледа трескаво, дръпна едно платнище, просна се в калта и се покри с него. Може би нямаше да го забележат и щяха да отминат нататък.
Опита се да задържи дъха си, усещаше как сърцето блъска като лудо в гърдите му. Дали щяха да го чуят? Вече бе ясно, че с нещо е предизвикал гнева на Господа и Той го е изоставил. Но нали винаги се бе старал да изпълнява Божията воля? Нали Го бе обсипвал с безпределната си вярност и обич?
Изглежда не бе достатъчно.
Внезапно платнището над главата му бе дръпнато рязко. Двамата главорези се надвесиха над него. Той примигна изплашено на светлината и зашепна:
— Мили Боже, спаси ме от тези езичници, които искат да посегнат на верния ти…
Един от орките го зашлеви небрежно през лицето и Хоброу млъкна изплашен. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че още е жив. Чу другия да казва:
— Пфу! Едва не настъпихме това лайно.
— Чудя се дали има нещо ценно? — попита първият.
Другият зарови в багажа, изпаднал от преобърнатия фургон.
— Само боклуци. — Оркът вдигна Светата книга и я запрати надалеч.
— Не говори така! — провикна се Хоброу и се надигна на лакът. По-ниският го зашлеви отново и сцепи устната му.
— Млъквай, тъпако! Никой не те е питал.
— Хайде да му отрежем езика — предложи другият. — Ще се посмеем малко!
Хоброу преглътна и понечи да се надигне. Ала краката не го слушаха и той изпълзя безпомощно под фургона.
Високият орк пристъпи от другата страна, наведе се и го сграбчи за яката. Хоброу се сви, опитвайки се да се прикрие под провисналите дъски. Но другият орк го подпря отзад с острието на секирата си.
— Стига сме си играли на криеница, грознико.
— Пуснете ме! — развика се Хоброу. — Аз съм Божи служител! Не можете да ми причинявате зло. — Гласът му изтъня до едва доловим писък. — Моля ви, не ме измъчвайте!
Дебелият го сграбчи грубо за косата и го изправи на крака. След това го разтърси като парцалена кукла.
— Хе-хе, погледни го само — посочи той. — Подмокрил се е.
Едва сега Хоброу почувства неприятен хлад между краката му. Затвори очи, унизен и смазан до крайност. Оркът го бутна настрани. Хоброу се спъна и се удари в колелото на фургона.
— Как мислиш, Хракаш, има ли смисъл да го водим при кралицата?
Високият огледа с нескрито презрение Божия служител.
— Ами! Тоз не може да е някой важен. У него няма достойнство и за червей.
Пламнал от срам, Кимбал Хоброу така и не почувства острието на ножа, който се заби в сърцето му.
С настъпването на мрака войските на Дженеста започнаха да се прибират в лагера. Над бойното поле се възцари неестествена тишина. Сред тъмнината се движеха сенки — оцелели унисти се прокрадваха към билото на хълма. Страк не знаеше, че Милост Хоброу е с тях. В момента го занимаваха други мисли.
— Най-добре да вземем последната звезда и да се махаме — реши той. — Онази там беше Дженеста. Не искам да съм близо до нея, когато настъпи утрото.
— Защо ли ни помага? — зачуди се Джъп.
— Не ни помага. Просто иска да махне от пътя си унистите. Тръгнала е да гони нас. Койла? С мен ли си?
— Разбира се, че съм с теб! — тя се поколеба, защото Алфрей бе положил ръка на рамото й. — Само че… струва ми се, че не бива да постъпваме така с нашите съюзници. И без това не можем да се похвалим с много приятели, нали?
— Те са ни длъжници — обади се Хаскеер. — Мисли за това като за награда.
— Очарователно — засмя се Койла. — Значи сега ще трябва да обера храма на нашите съюзници.
Край тях преминаваха изнурени конници, които бързаха да се приберат в селището.
— Вижте — рече Страк. — Тези хора нямат никакви шансове. Какво мислите ще направи Дженеста с техния магичен гейзер утре сутрин, когато се изправи пред стените с цялото си могъщество?