— Ами! Не мож’ да бъде. Беше един глупендер със смешна шапка.
Страк отново му натопи главата и я задържа там, докато онзи зарита с крака.
— Не този бе, идиот! Водачът на другата армия! Онази, която беше на хълма. С харпиите. Спомни ли си?
Кренад изтрезня за секунди.
— Да, капитане. Кога тръгваме?
— Ние тръгваме веднага. А ти можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.
— Искате да кажете, че ще се разделим и ще се срещнем по-късно, тъй ли?
— Виж, десетник, нямах нищо против да съберем сили за битката. Но искам най-сетне да разбереш едно: аз не събирам армия. Не съм събирал и не възнамерявам да събирам. Всеки орк трябва да се оправя сам. Разбра ли?
По-късно същата нощ, далеч отвъд хълмовете, под бледата светлина на блещукащите звезди, Страк все още не можеше да прогони от мислите си изражението на Кренад.
Когато слънцето прехвърли източната стена на селището, лъчите му озариха изправената на площадката пред храма Криста Галби.
Един от пазачите й обясняваше, разтърквайки цицината на главата си:
— … и ето защо не можах да направя нищо.
Жрицата мълча дълго, след като приключи доклада му. Накрая въздъхна и произнесе:
— Предполагам, че никой не е видял кога са напуснали празненството. Но въпреки това не е зле да поразпитаме. — Тя се извърна и огледа лицата на събралите се наоколо мъже. — Трябва да я намерим и да си я върнем. Построихме този храм, за да я държим в него. Звездата беше центърът на моя живот, на живота на майка ми преди мен и на всички Върховни жрици, откакто е била основана Гривеста гледка. Всъщност, ако не бяха открили тази звезда в онзи малък вир, селището въобще нямаше да съществува.
Изплашен от неестественото спокойствие в гласа й, часовоят попита:
— Госпожо, ще наредите ли да съберем войската?
Криста го изгледа мрачно.
— Не. Не искам Страк и дружината му да бъдат наказвани. Не и след като Страк спаси живота на сина ми. — За миг гласът й потрепери, но тя намери сили и продължи: — Изберете ми само онези, които могат да яздят. И ми пригответе кон.
— Но, госпожо, вие не бива да напускате селището! — извика ужасено часовоят. — След като изгубихме звездата, вие сте ни нужна повече от всякога!
— И кой друг освен мен знае защо ни трябва звездата? Не разбираш ли? Аз трябва да отида.
След по-малко от половин час Криста бе на площада при северната врата. Оказа се, че все пак една старица е зърнала трийсетина орки да се изнизват по тъмно през вратата. Копитата на конете им били омотани с парцали, за да не се чува тропотът. Самият пазач на вратата нямаше какво да добави. Единственото, което си спомняше, бе че нечия приятелска ръка му подала манерка с вино и сетне — вероятно същата тази грижовна ръка — го хлопнала по главата.
Криста прегърна нежно сина си. Макар че той все още едва ходеше, сестрата, която го наглеждаше, бе помолила един от строителите на храма да го донесе на раменете си.
— Искам да слушаш, Айдан, и да правиш каквото ти каже Мерилис. И като се върна вече да си оздравял — обещаваш ли?
Момчето се притискаше към нея.
— Мамо, не тръгвай. Остани при мен. Навън се случват само лоши неща.
— Случват се и хубави неща, сине. Освен това разполагам с най-добрата охрана, която може да предложи селището. Не се безпокой за мен, миличък. Ще се върна, преди още да си се затъжил за мен.
Криста погледна старата сестра и дърводелеца.
— Моля ви, грижете се за него. Ах, Айдан, забравих да ти кажа. Скоро ще дойде кралицата. Можеш да я посрещнеш. Няма ли да е чудесно?
Началникът на храмовата охрана й подаде юздите. Криста Галби целуна сина си на прощаване и се качи на седлото.
След това препусна, следвана от конницата, която се носеше зад нея като приливна вълна.
Колесницата на Дженеста бе обсипана с цветя.
Тя беше наредила да махнат страничните ножове от колелата. Нямаше да е добре, ако отсече някой и друг крак на потенциалните си съюзници. Сега тя кимаше величествено, докато строеното в шпалир от двете страни на вратата простолюдие я посрещаше. Как се казваше това жалко, забутано градче? Някаква си гледка. Какво префърцунено и романтично название за скупщина колиби толкова далеч от нейната столица. Зад нея бе подредена малка част от армията й, само колкото да се напомни кой — кой е.
Мъжете крещяха и подскачаха, момичета хвърляха цветя, които конете стъпкваха. Дженеста погледна крадешком Мерсадион, който яздеше редом с нея. Нека види как тези немити селяни посрещат кралицата.