И тогава слънцето се показа през облаците и докосна магичния изблик, превръщайки го в огромен пламък. При вида на това огромно енергийно богатство очите й засияха със зъл блясък. Ръцете й отпуснаха юздите и конете забавиха ход.
Пръхтенето им я накара да се върне към действителността. От портала пред нея излизаше неголям конен отряд. Без да промълвят нито дума, без поздрав дори, те се разминаха с нея и препуснаха към долината.
Но посрещачите при вратите започнаха да крещят още по-възторжено и Дженеста бе принудена отново да си придаде триумфиращ вид. Колесницата премина бавно през портала и излезе на неголям площад, където я очакваше мъж на кон. Мъжът бе заметнат с лъснало наметало. Въпреки всеобщото веселие лицето му имаше мрачен вид.
Релстон се сепна и побърза да се поклони ниско. Дженеста забеляза, че усмивката му не е по-искрена от нейната. Но Релстон сигурно бе чувал разни неща за нея.
— Добре дошли! — рече той с глас, в който липсваше какъвто и да било ентусиазъм. — Благодарим ви за навременната помощ.
Мерсадион посочи с брадичка Дженеста и сведе глава.
Релстон схвана намека.
— Ваше Величество — добави той.
— О, това беше дребна работа — махна небрежно с ръка кралицата, ала гласът й бе като отровен мед. — Да има при вас една дружина орки? Защото, ако е така, бих искала да… им благодаря лично.
— Имаше, Ваше Величество, но са си тръгнали.
— Какво разочарование — просъска кралицата. — Да знаете случайно накъде?
— Не, милейди. Потеглили са през нощта.
Мерсадион отстрани едва забележимо коня си от Дженеста, очаквайки страхотен изблик на гняв.
Но изблик нямаше. Дженеста стисна зъби и произнесе, като се владееше с видимо усилие:
— А къде е вашата Върховна жрица? Защо не е тук, за да ме посрещне?
Релстон замръзна. Не беше очаквал подобен въпрос.
— Тя натовари мен с тази задача, Ваше величество. Боя се, че се наложи… да замине по важна работа. Много важна работа.
Кралицата се огледа намусено. Изведнъж от тълпата излезе едър старец, понесъл на гърба си момче. Двамата се приближиха към нея, без да проявяват и следа от боязън. Изглежда момчето бе дете на някой от важните хора в селището.
— И кой е този палавник на гърба на едрия мъж? — поинтересува се тя.
— Това е синът на Върховната жрица, Ваше Величество — отвърна неохотно Релстон.
— Тъй ли? Наистина?
Релстон никак не хареса внезапния интерес, с който Дженеста оглеждаше момчето. Стомахът му се сви, като зърна усмивката, с която тя надари Айдан — беше като похотливата усмивка на придворна куртизанка.
Скрит в една гъста горичка на хълма, самотен конник наблюдаваше селището.
От двете му страни разпокъсани унистки отряди се изтегляха обезсърчено от долината, но никой не го забелязваше. Не го зърнаха и съгледвачите, които бе разпратил Мерсадион.
Мъжът имаше прошарена коса, която сияеше на слънцето. Той не сваляше замислен поглед от тълпата, струпала се за триумфалното влизане на кралицата в Гривеста гледка.
Сетне извърна белия си жребец и изчезна в гората.
20.
Релстон бе отвратен. Кралицата разглеждаше в захлас момчето. Беше като зърнал плячка звяр, на който всеки миг щяха да му потекат лигите.
Главнокомандващият бе принуден да я покани в най-малко пострадалата от обсадата странноприемница на селището.
Но разговорът не вървеше, а и Дженеста почти не бе докоснала бокала с отбрано вино, който й бяха поднесли. Айдан, от друга страна, бе развълнуван от перспективата да е в центъра на вниманието. Но по някое време започна да проявява видими признаци на умора.
— Да не би да те отегчавам? — попита го малко ядосано кралицата, когато го зърна да се прозява.
— О, не, Ваше Величество, ни най-малко! Вие сте толкова красива!
Тя си придаде важен вид.
Айдан се прозя отново.
Предусещайки гнева на Дженеста, Релстон побърза да се намеси:
— Простете му, Ваше Величество. Все още не се е възстановил от травмата, която преживя преди два дена. Един кон го прегази. Беше толкова зле, че не очаквахме да оживее.
Тя щракна с пръсти презрително, в знак, че подробностите не я интересуват. Така и не попита на какво дължи момчето своето чудодейно възстановяване. Изглежда бе изгубила интерес към малкия в мига, когато той бе престанал да й се възхищава.
Опасявайки се, че с мълчанието си може да я обиди, Релстон побърза да заговори:
— Ваше Величество, войниците ви така и не успяха да открият онези важни предмети, които казахте, че търсят. Ще благоволите ли да се присъедините към нашата скромна трапеза?