Дженеста го изгледа така, сякаш бе изпълзял от някой нужник.
— Съмнявам се — обяви тя надменно и се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури назад. — Време е да се връщам при армията си. Добрият пълководец винаги се грижи за войниците си.
Релстон се поклони, донякъде и за да прикрие ироничната си усмивка. Но Дженеста вече бързаше към изхода.
Веднага щом се скри от погледа му, той остави на безсилието и отчаянието да го завладеят. Жадуваше да напусне Гривеста гледка и да се втурне след Върховната жрица. Жадуваше да е близо до нея и да я пази от опасностите, които я дебнеха зад стените.
Но трябваше да остане тук.
По-късно същия следобед конен отряд от трийсетина дрипави орки забави ход, за да могат конете да си починат. Катереха се по сравнително полегат склон, но животните бяха изморени от продължителната езда.
Страк се загледа към равната повърхност на Калипарския залив вдясно от тях. Оттам подухваше лек ветрец. Само на половин миля по-нататък започваше Норантелийският океан. А това означаваше, че до Дроганова гора остават няколко часа езда. Той изруга и дръпна юздите. Конят спря. Страк скочи от седлото, улови го за юздите и продължи нагоре под проливния дъжд, който се сипеше от небето.
— Какво е това? — попита Койла, сочейки няколко от бързо движещи се силуети недалеч пред тях.
— Унисти, предполагам — отвърна Хаскеер. — Проклето време! Нищо не се вижда!
— Не виждам да имат коне — приближи се Джъп.
— Още по-добре! — зарадва се Хаскеер. — Така им се пада на тези мръсници. Нека сега вървят под дъжда, който те ни докараха. Готов съм да убия всеки от тях, който се изпречи на пътя ни.
— Нямаме време за това — подхвърли уморено Страк.
Най-сетне стигнаха билото и Страк се качи обратно на седлото. Потеглиха в тръс по скалистия склон от другата страна.
Ала след малко отново трябваше да спрат. Около двайсетина войници, бегълци от армията на Хоброу, пресичаха пътеката пред тях. Прибрали оръжия в ножниците, те побързаха да потънат в шубраците, очевидно напълно лишени от желание да се бият. Дружината продължи своя път.
Въпреки че полуостровът гъмжеше от вражески части, Върколаците се придвижваха бързо. Колкото повече се отдалечаваха от селището, толкова по-често се натъкваха на обезсърчени унисти. На няколко пъти съгледвачите ги предупреждаваха за преминаващи недалеч конни отряди на орки, но така и не научиха дали са от армията на Дженеста.
Най-сетне започна да се свечерява. Страк реши, че ако е имало потеря, вече са успели да я избегнат. На северния хоризонт тъмнееха покрайнините на Дроганова гора. Размита луна се подаде иззад облаците.
Опасявайки се, че ако запалят огньове, ще бъдат открити по-лесно, Върколаците налягаха право на подгизналата от дъжда земя и се увиха в наметалата. Скоро хъркането им отекна надалеч в тъмнината. От време на време се чуваше пошляпване, когато някой от спящите разгонваше досадни насекоми, но за щастие никакви по-едри същества не се прокрадваха към изнурените часовои.
Страк обаче отново не можеше да заспи. Надигна се и заслиза към брега на залива. От тихия шум на прибоя не чу, че Койла го следва. Забеляза я едва когато тя приседна до него и обхвана коленете си с ръце.
— Какво ще правим сега, Страк? — запита го тя. — Пак ли ще идем в Дроганова гора да поставяме на изпитание гостоприемството на Кеппатаун?
— Може би. Още не зная.
— Не виждам къде другаде можем да се приютим, след като Дженеста е по петите ни.
— Но от друга страна — посочи той, — може първо там да ни потърси.
Койла се пресегна, взе едно камъче и го хвърли.
— Кое е най-важното за теб?
— Да остана жив, предполагам.
— Ами звездите? Те вече нямат ли значение?
— Кой знае? Всъщност взех да съжалявам, че се захванахме с тях.
— А какво си говорехте двамата с Криста, когато аз бях в храма?
— Нищо.
— Разговарял си с нея половин час и не сте си казали нищо? Не мога да повярвам.
— Добре де. Върховната жрица ми каза, че съм медиум — призна неохотно той.
— Че си какво?
— В моя случай — орк с магични способности. — Той извади от кесията звездите и започна да ги подхвърля.
— Това противоречи на природата ни. Ти разказа ли й за сънищата?
— Не се наложи. Тя каза, че това е един от… симптомите.
— А не може ли причината да е в пелуцида?
— Кристалният прах? Помислял съм си го. Известно време така си обяснявах нещата. Но сега вече не съм толкова сигурен.