Останалите поклатиха глави. Джъп обикаляше покрай стените и се вглеждаше внимателно, но засега не бе видял никаква врата.
— Ехей! — продължи да вика Хаскеер. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна в стените и предизвика малка лавина от покрива. Но отговор не последва.
Изведнъж в лицата ги блъсна силен вятър. Всичко изчезна зад бяла пелена.
Отвън бушуваше виелица.
Дженеста изруга и бутна назад бъчвата със съсирена кръв. Беше изгубила надежда, че този път ще се получи. Мислите й се гонеха в кръг, проваляйки опитите й да се съсредоточи.
Глождеше я подозрението, че Върховната жрица на Гривеста гледка бе тръгнала да преследва Върколаците, но нямаше представа за причината. Каквато и да бе тя, трябваше да е достатъчно важна, за да накара Криста Галби да пропусне аудиенцията при кралицата.
Но какво значение имаше? Нека онази глупачка изтощава конете и хората си в безплодни гонитби. Всичко, от което се нуждаеше Дженеста, бе малко повече информация.
Да можеше кръвта да се съсирва по-бавно. Сега виждаше само разлято бяло петно.
Тя щракна с пръсти и един от прислужниците й поднесе чаша изворна вода. Кралицата въздъхна и се върна към заниманията си.
В началото бе уверена, че е сбъркала някъде. После чу нечий глас. Женски, висок, припяващ монотонно.
Санара отново си говореше сама.
Дженеста се наведе напред и картината пред нея доби по-ясни очертания.
Санара стоеше изправена до прозорец, закривайки го частично с тялото си. Дженеста си даде сметка какво бе станало. Фокусът й бе бил разположен прекалено високо, ограничавайки се с ледената пустош отвъд прозореца. Нещо — смущения в етера може би — бяха смутили възприятията й при първия опит. Тя премести внимателно поглед надолу и го прикова върху лицето на сестра си.
Но тъкмо преди да проговори, нещо я накара да спре. Игнорирайки Санара, тя се загледа отвъд рамото й, през прозореца. Нещо там помръдваше и видът му предизвикваше странно вълнение в душата й.
През танцуващите снежинки тя съгледа Върколаците, сгушени в един от ъглите на замръзналия двор. Някои от тях бяха опръскани с кръв. Щом ги позна, устата й се напълни със слюнка, но си наложи да овладее жаждата си за разплата. Точно сега не биваше да губи и частица от концентрацията си.
Тя изпрати съзнанието си право към ослепяващата белота.
— Как, по дяволите, са се озовали там? — не спираше да се пита. — Освен ако…
Тя се сепна и замлъкна. Сега това нямаше значение. Най-важното бе, че знаеше къде са.
Само на миля от свилената шатра, където Дженеста се опияняваше от зловещата игра с кръвта на посечения воин, Криста Галби и отрядът й се прибираха през портите на Гривеста гледка. Свечеряваше се и върху наблюдателниците трепкаха сигнални факли.
Върховната жрица погледна към перления гейзер от магична енергия, но видът му пробуди в душата й болка от загубата на реликвата. Тя разтърси глава. Всичко, което искаше сега, бе да си е у дома, при Айдан. Утре щеше да се оправя с последствията.
След като се раздели с Релстон и останалите, тя се отправи към дома си. Донякъде я придружи Ярно, водачът на храмовата охрана.
Ала когато наближиха, тя дръпна юздите и спря коня, усетила, че стомахът й се свива от странно предчувствие. Къщата тънеше в мрак. От комина не се виеше дим, нито из въздуха се носеше уханието от вкусните гозби на Мерилис.
Тишина и мрак.
«Какво означава това? — запита се жрицата. — Нима Мерилис е оставила огъня да изгасне? Хубаво ще й се накарам.»
Говореше си така, защото дълбоко в себе си се боеше да не се е случило най-лошото. Скочи от коня и изкатери стъпалата към вратата. Вече не беше Върховна жрица, а изплашена майка.
Вратата се отвори още щом я докосна. Къщата изглеждаше пуста сега, когато бе престанала да функционира като болница и пациентите бяха преместени другаде или погребани.
Обикаляше от стая в стая и викаше:
— Айдан? Мерилис?
Но само ехото й отговаряше. Ледени пръсти стискаха бясно тупкащото й сърце.
Какво може да се е случило? Дори Мерилис да бе излязла за малко, нали Айдан трябваше да е тук. Ами ако е станало нещо с него? Ако пак се е разболял? Ако е… мъртъв? Изведнъж в съзнанието й изникна видението на безжизненото му тяло, положено в стария дървен храм, който все още използваха. Кожата му бе восъчнобледа, осветена от подредените наоколо свещи.
Напълно обезумяла от тревога, тя изтича навън и заблъска с юмруци по вратата на съседната къща. Но и там нямаше никого.
С обляно от сълзи лице Криста побягна по улицата, като спираше минувачите и ги питаше: