— Защо поне веднъж не посрещнеш достойно съдбата си? — попита я той. — Или искам от теб твърде много?
— Никога!
Той пъхна ръката й във вихрушката, пусна я и отстъпи назад.
Тя извика и я задърпа обратно, но кипящият фонтан от енергия я задържаше, сякаш бе стисната в менгеме. И тогава плътта й започна да се променя. Кожата на ръката й започна бавно да се разтваря на хиляди малки частици, които се сляха с водовъртежа от звезди и заплуваха между тях. Процесът набираше скорост и вихрушката притегли навътре китката й. Скоро потъна цялата й ръка и се разтвори по същия начин.
Орките бяха замръзнали по местата си, вцепенени, завладени от свръхестествен ужас.
Сега вече вихрушката засмука единия й крак и той буквално се стопи пред очите им. Последваха го кичури от косите й, сякаш вдишани от невидим гигант. Едва когато процесът достигна лицето й, тя нададе неописуеми писъци. Ала виковете й бяха прекъснати в мига, когато енергийният кладенец я засмука на няколко глътки. Последните микроскопични останки от плътта й се въртяха в продължение на няколко секунди между звездите, сетне и те изчезнаха.
Серафейм изглеждаше като някой, който всеки момент ще припадне. Санара застана до него и го прегърна.
Койла първа наруши настъпилата тишина.
— Какво стана с нея?
— Тя докосна портала, преди да е зададена крайна цел — обясни с треперещ глас Серафейм. — Или е била разкъсана от титаничните сили, които се съдържат в него, или се е озовала в друго измерение. И в двата случая с нея е свършено. Напълно.
Страк не бе единственият, който изпитваше съжаление към магьосника, въпреки омразата си към Дженеста.
— И ние ли трябва да минем от там? — попита той.
Подът под краката им отново се разтърси с тътнеж.
— Не, приятелю мой. Аз ще въведа направление. Преходът ви ще е гладък, не като този на Дженеста. Все едно, че прекрачвате прага на най-обикновена врата. — Той се отдели от Санара. — Елате, нямаме много време.
Серафейм отново се върна при каменната плоча и се надвеси над инструментумите.
— А с теб какво ще стане? — попита го Койла.
— О, аз ще остана в Марас-Дантия. Тук ще мога да присъствам на края на един свят. Или да помогна за неговото възстановяване.
Но орките разбраха, че би предпочел смъртта.
— Аз също ще остана — заяви Санара. — Това е моят свят. За добро или за лошо.
По бузите й се стичаха сълзи.
Земята не спираше да се тресе.
— Хайде, Джъп — подкани го Серафейм. — Ще пратим първо теб — в царството на джуджетата.
— Не — заяви Джъп.
— Какво? — подскочи Хаскеер.
— Това е единственият свят, който познавам. Никога не съм виждал света на джуджетата — дори в сънищата си. — Той погледна към Страк. — Звучи примамливо, но кого познавам там? Ще бъда само един чужденец.
— Сигурен ли си, че няма да съжаляваш за решението си? — попита го Страк.
— Не се безпокой, капитане. Мислих доста по въпроса. Ще остана тук и ще си опитам късмета.
— Наистина ли, Джъп? — пристъпи към него Хаскеер.
— Какво, няма да има с кого да се караш, а?
— Все ще си намеря с кого да си чеша езика. — Той огледа за миг джуджето. — Но няма да е същото.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Тогава, моля те, вземи със себе си Санара — обърна се към него Серафейм. — Обещай ми, че ще я пазиш.
Джъп кимна тържествено. След това хвърли прощален поглед на дружината и поведе Санара към изхода.
— Наистина трябва да побързаме — подкани ги Серафейм. — Влизайте в портала.
Орките видимо се двоумяха.
— Обещавам ви, че нищо няма да ви се случи.
Гледег първи се осмели.
— Влизай — побутна го Страк. — Не се бой, войнико.
Оръженосецът си пое дъх и пристъпи във вихъра. След миг от него нямаше и следа.
— Хайде! Размърдайте се! — продължаваше да ги подканя Страк.
Един по един и останалите оръженосци последваха Гледег.
Хаскеер бе сред последните. Той се метна с боен вик право във вихрушката. Койла хвърли прощален поглед на Серафейм, кимна на Страк и последва Хаскеер.
Останаха само магьосникът и капитанът на Върколаците.
— Благодаря ти за всичко — рече Страк.
— Направих, каквото можах — сви рамене Серафейм. — Вземи — той му подаде звездите.
— Но…
— На мен вече не ми трябват. Прави с тях каквото искаш. Но, моля те, побързай!
Страк прибра звездите.
— На добър път, Страк от Върколаците.
— И на теб, магьоснико.
Страк пристъпи към ръба на портала. В този миг дворецът започна да се разпада. Серафейм не направи никакъв опит да избяга. Страк и не бе очаквал да постъпи другояче. Вдигна ръка и отдаде чест на магьосника.