За миг имаше чувството, че тялото му се носи из пространството. По някакъв необясним начин, може би заради близостта на звездите и спотаената в тях сила, той успя да зърне множество мимолетни картини.
Видя Айдан Галби, да върви ръка за ръка с Джъп и Санара през тучна поляна. Видя Милост Хоброу, яхнала еднорог. Зърна и своята истинска страна.
Последната му мисъл бе, че сега хората вече могат да разполагат изцяло със своя свят. Що се отнасяше до него, нямаше нищо против.
След това се извърна и пристъпи в светлината.
Отвличането
Хората изяждаха магията.
Ледът нахлуваше от север и есента бе дошла по-рано тази година. Навсякъде из Марас-Дантия бушуваха войни. Земята беше изтощена.
Но поне днес всичко това нямаше никакво значение.
Нямаше значение за Страк. Единственото, което приковаваше вниманието му сега, бе острието, което святкаше над него, заплашвайки да му разцепи черепа. Той се наведе и го остави да разпори празното пространство. Вдигна рязко щита, за да блокира обратния удар, поемайки сътресенията, докато опонентът му блъскаше отгоре така, сякаш изковаваше меч на наковалня. Веднага щом силите му започнаха да се изтощават, Страк премина в контраатака. Нанесе два бързи удара. Първият беше париран със звънтене. Вторият проби защитата на неговия противник и го принуди да премине в отбрана.
Двамата описаха кръг, оглеждайки се задъхани.
Страк пръв подхвана нова атака, свалил щита пред гърдите си и вдигнал високо меч. Последва нова яростна схватка, при която никой от двамата не отстъпваше и на сантиметър от заетата позиция. Зрителите нададоха одобрителни възгласи и подсвирквания.
След истински залп от свирепи удари Страк пристъпи напред, като ту мушкаше, ту сечеше, изтощавайки постепенно своя противник. След един последен, отчаян опит за контраатака опонентът му не прецени правилно силите си и Страк не пропусна да се възползва от това и изби меча от ръката му. Още няколко удара бяха достатъчни да изтръгнат и щита от пръстите му и той се изтъркаля настрани. Страк спря и се изправи над него с високо вдигнат меч. Зрителите започнаха да ръкопляскат.
Той заби меча си в земята и захвърли щита настрани. След това протегна ръка на поваления си противник и му помогна да се изправи.
— Не беше никак зле, Кестикс. Но трябва повече да внимаваш за гарда си.
— Слушам, капитане — отвърна с крива усмивка оръженосецът.
— Внимание! — извика някой.
Страк се огледа и изкомандва:
— Мир-рно!
Оркът, който се приближаваше към тях, бе поне на четирийсет сезона. Дори да ги нямаше знаците върху скулите, обветреното му лице щеше да е достатъчен белег за високото му положение във войската. Той огледа с подпухнали очи скупчилите се от двете страни орки — две дузини оръженосци и четирима офицери.
— Генерал Кустан! — Страк отдаде чест, опрял юмрук в гърдите си.
— Свободно, капитане. И останалите също.
Войниците се отпуснаха и се приближиха, разглеждайки с любопитство непознатата, която придружаваше генерала.
— Съжалявам, че ви развалих забавата — рече генерала, — особено на днешния ден.
— Няма проблем, генерале — увери го Страк. — Какво ви води насам?
— Идвам да ви представя новото попълнение.
Орките отново стрелнаха с любопитни погледи онзи зад него.
— Благодарим, генерале. Днес ли ще постъпва при нас?
— Да, капитане.
— На Бретагов ден? — попита един стотник. Сетне се сепна и добави: — Моля за извинение, генерале.
Страк му хвърли убийствен поглед.
Генералът изглеждаше по-благосклонен.
— Няма нищо, стотник…
— Хаскеер, генерале.
— Стотник Хаскеер. Живеем в неспокойни времена. Дори Бретагов ден не е изключение, когато става дума за военни дела. Искам този десетник да постъпи незабавно при вас.
Хаскеер кимна с мъдър вид, сякаш разговаряше с някой равен. Страк предполагаше, че му се бе разминало така лесно само заради празника. Реши по-късно да го нахока за поведението му.
Кустан махна на конника да се приближи.
— Има доста победи зад гърба си — обясни генералът. — Напълно отговаря на високия стандарт на вашата дружина, плюс стратегическо мислене.
Конят изтопурка и спря в калта. Ездачката скочи чевръсто от седлото.
— Десетник Койла — обяви генералът.
Страк я огледа. Бяха приблизително на една възраст, с разлика не повече от няколко сезона и със сходно телосложение. Грубоватата й сипаничава кожа имаше съвсем здрав вид, а под нея се изопваха яки мускули. В очите й се четеше гордост и самоувереност. На лицето й бе изписано спокойствие. Нямаше никакво съмнение, че пред тях стои една красива орка.