— Какво? — отвърнаха двамата в хор.
— Ето там — посочи им той.
Вдясно от тях стърчаха няколко самотни хълма, обрасли с горички. Между дърветата се виждаше трепкаща светлина на огън.
Хаскеер и Джъп дадоха знак на колоната да спре.
— Какво мислиш? — попита Хаскеер.
— Да идем на разузнаване.
— Всичките ли?
— Не, ще се справим и двамата.
Наредиха на оръженосците да останат при конете, а те продължиха.
Приближиха се пълзешком към горичката, като криволичеха между шубраците. Най-сетне пропълзяха до самия край на полянката.
В центъра й бе запален голям огън. Около него се бяха събрали двайсет-трийсет човеци, хвърлящи издължени сенки в мрака. Главите им бяха много странни.
Хаскеер се опули.
— Тези пък от коя раса са?
— Това са човеци, тъпчо — прошепна Джъп. — Носят вълчи глави. — Нещо друго привлече вниманието му. — Погледни нататък.
В далечния край на осветения кръг тялото на Бретаг бе положено върху една плоска скала. Един от вълчеглавите човеци се беше надвесил над него. Съдейки по странните звуци, които издаваше, и по движението на ръцете му, той извършваше някакъв ритуал.
— Ние сме до тук. За останалото ще трябва да повикаме целия отряд — рече Джъп.
— Правилно — кимна Хаскеер.
— Грешите.
Дори нямаха възможност да се обърнат, за да видят кой ги е заговорил. Нечий груби ръце ги уловиха и вдигнаха на крака. Около половин дузина човеци с вълчи глави, чиито челюсти бяха зинали в зловещи усмивки, ги наобиколиха. Опряха ножове в гърлата им, разоръжиха ги и им завързаха ръцете.
Хаскеер метна злобен поглед на Джъп.
— «Сами ще се справим, а?» — подигра му се той.
— Я тихо! — нареди им един от човеците. — Ще говорите, когато господарят ви пита. — Той намигна на другарите си и те се изкискаха злорадо.
Изведоха пленниците на поляната и като ги видяха, присъстващите замлъкнаха. Преведоха ги пред изумените погледи на коленичилите и спряха при онзи, който се бе надвесил над тялото на Бретаг. Съдейки по арогантните му маниери и повелителния начин, по който се обръщаше към останалите, той бе водачът на сектата.
Човекът огледа Джъп и Хаскеер, с очи, мъртвешки като тези на вълка на главата му.
— Тъй значи, неканени гости. При това низши твари.
— Във всеки случай не по-низши от вас — озъби се Джъп и си спечели зашлевяване през лицето. От ноздрите му потекоха тънки струйки кръв.
— Какво ще правите с Бретаг? — попита Хаскеер.
— Ще му източим магията — отвърна водачът с твърда решимост в гласа. — Също както вие я точите от земята.
— Мен лично не ме бива в тези работи — отбеляза спокойно Хаскеер и получи ритник в корема.
— Каква магия очаквате да намерите в един труп? — попита ядно Джъп. — Побъркани копелета!
— Побъркани значи? — повтори водачът и ги погледна обидено.
После се обърна към трупа и се втренчи в него. Наведе се, сграбчи малкия пръст на дясната ръка на Бретаг и го отчупи с пукот. От строшеното място се вдигна облаче сивкав прах.
Гневните викове на Хаскеер бяха потушени от нови удари. Огньовниците забъхтиха и Джъп, за да не се почувства ощетен. Игнорирайки протестите на пленниците, водачът вдигна пръста и го разгледа отблизо. После го хвърли неочаквано в огъня.
Пламъците лумнаха дваж по-силно, изстрелвайки безброй подскачащи във въздуха искри. Цветът на огъня започна да се променя — беше ту изумруден, ту тюркоазен или аленочервен. Трудно беше да повярват, че изсъхнала оркска плът е в състояние да предизвика подобни фойерверки. Хаскеер и Джъп бяха запленени от картината.
— Това е колкото да вкусите от силата на вашия Бретаг — обяви водачът. — Ако съблюдаваме необходимия ритуал, при внимателно стриване на трупа полученият материал ще ме дари със силата на магьосник.
— Нещо ти хлопа дъската — изсумтя презрително Джъп.
— Ти го казваш. — Водачът помръдна с рунтавите си вежди. — Но за съжаление няма да си тук, за да се увериш, че грешиш. Защото ритуалът изисква едно малко жертвоприношение. — Той даде знак на подчинените си. — Пригответе ги!
— Така до никъде няма да стигнем — оплака се Алфрей.
— Други предложения? — попита го Страк.
— Дали да не се разделим на по-малки групи и да ускорим търсенето?
— Няма да се разделяме повече.
Известно време яздиха мълчаливо.
По някое време Койла вдигна ръка.
— Вижте там! — На отсрещния бряг се виждаше мъждукаща светлинка. — Наши ли са? — попита тя.
— Дори онези двамата не са толкова глупави, че да запалят огън — увери я Страк.