Всички избухнаха в смях, макар да знаеха, че капитанът им изобщо не се шегува.
Само Койла остана с каменно изражение. Ноздрите й леко потрепваха от усилието да преглътне обидата от това, че още веднъж я бяха направили на глупачка само защото бе най-новата в дружината.
«Има още много да учи — помисли си Страк. — И дано го научи бързо.»
— Долу нещата вече се успокоиха. — Алфрей посочи към равнината, където доскоро бушуваше битката. — И там спечелихме.
— Както и се очакваше — отвърна Страк. Изглежда въпросът не го интересуваше.
Алфрей забеляза раната на Койла.
— Искаш ли да я погледна?
— Нищо особено. По-късно — тя погледна към Страк. — Не е ли време да тръгваме?
— Алфрей, намери каруца за ранените. Мъртвите ще оставим на лешоядите. Пригответе се за марш на скок до Каменна могила. — Той изгледа останалите войници, които слушаха разговора.
Лицата им в миг се изопнаха.
— Скоро ще се смрачи — припомни му Джъп.
— Е, и какво? Още можем да ходим, нали? Освен ако не ви е страх от тъмното!
— Ех, ние, нещастни пехотинци — подметна един от войниците, докато минаваше край него.
Страк се извъртя и го ритна в задника.
— Да не съм те чул да го повтаряш, копелдак нещастен!
Войникът вресна изплашено и побягна настрани.
Койла и останалите избухнаха в дружен смях.
Откъм обора се чу глъчка и странно квичене. Двама от войниците се бяха покатерили на оградата и гледаха нещо вътре.
— Какво става? — попита Страк.
— Изплашени са от нещо — обясни единият от войниците. — Не е нормално — добави той.
Страк се покатери на оградата.
Най-близкото животно бе на един разтег от него. Два пъти по-високо от среден на ръст орк, то се бе изправило на задните си крака, чиито заострени нокти бяха забити дълбоко в меката почва. Гърдите на котешкото му тяло се бяха издули, а късата, жълтеникава козина — нарошила. Орловата му глава се местеше с накъсани, отривисти движения, а извитият клюн потракваше нервно. Големите, хлътнали в тъмните орбити очи не спираха нито за миг. Ушите му бяха настръхнали и трепереха разтревожено.
Чудовището несъмнено бе твърде възбудено, но въпреки това в позата му се наблюдаваше причудливо благородство.
От останалите добичета, които наброяваха поне стотина, повечето стояха на четири крака, но с извити гърбове, въпреки че тук-там се виждаха и други, изправени на задните си крака животни, които си разменяха удари с късите си предни лапи. Дългите им извити опашки шляпаха ритмично.
Отнякъде полъхна ветрец и донесе със себе си тежката миризма на грифонски изпражнения.
— Гант е прав — кимна Хаскеер към войника, който ги бе заговорил. — Нещо тук не е наред. Грифоните трябва да се скитат на воля из цялата Марас-Дантия.
— Много поетично, Хаскеер — сряза го Страк.
Хаскеер изглеждаше обиден.
— Исках само да кажа, че те бяха свободни животни, докато не се появиха човеците. И ние всички знаем, че някой ден ни очаква същата участ — ако им позволим, разбира се.
— Аз пък знам само — намеси се Джъп, — че грифоните миришат и са вкусни.
— Кой те пита пък теб, кърлеж недорасъл? — озъби се Хаскеер.
Джъп скочи, готов да отвърне на оскърблението.
— Млъквайте и двамата! — скастри ги Страк. После се обърна към останалите войници: — Заколете няколко за попълване на припасите, а другите пуснете на свобода.
Докато се отдалечаваше, Джъп и Хаскеер си разменяха заканителни погледи.
Зад тях вече цялата къща бе обхваната от пламъци. Огнените езици бликаха през отворените прозорци и предната врата.
Страк и свитата му стигнаха до разрушената порта. Веднага щом ги зърнаха, постовите се изправиха и си придадоха бдителен вид. Страк не им обърна внимание. Повече го интересуваше сцената в равнината. Битката бе приключила, повечето от защитниците бяха избити, останалите — избягали.
— Хубаво е, че спечелихме — отбеляза Хаскеер. — Въпреки че боят бе само за отвличане на вниманието.
— Бяха повече от нас. Заслужавахме да спечелим. Но гледай да не споменаваш пред войниците, че е било само за да им отвлечем вниманието. За предпочитане е да не знаят каква е задачата, с която ни пратиха тук. — Той положи неволно ръка на цилиндъра.
Долу в равнината няколко групи вече щъкаха между труповете и сваляха от тях всичко, което можеше да им бъде от полза. Малко по-нататък бяха запалени няколко погребални клади за убитите орки.
Смрачаваше се и ставаше все по-студено. Вечерният бриз хапеше неприятно лицето. Страк вдигна поглед към далечните, обрасли с гори хълмове. Смекчена от издължаващите се сенки, това беше картина, добре позната на неговите предци. Ако се изключеше далечният хоризонт, където — като тънка, сияеща лента — проблясваха очертанията на настъпващите ледници.