Както неведнъж досега, Страк изруга мислено хората, които изяждаха магията на Марас-Дантия.
След това мислите му се насочиха към по-прагматични въпроси. Сети се, че искаше да попита Джъп за нещо, и го повика.
— Как се чувстваш, след като уби своя сънародник — джуджето, горе в къщата?
— Как се чувствам ли? — набитият стотник го погледна учудено. — Както когато убивам всеки друг. Не ми е първият, впрочем. Пък и той не ми беше съвсем «сънародник». Дори не беше от племе, което познавам.
Хаскеер, който не бе присъствал на двубоя, се приближи заинтригуван към тях.
— Убил си друго джудже? Ама наистина обичаш да се доказваш.
— Той беше на страната на човеците и значи — мой враг. Не е необходимо да доказвам каквото и да било!
— Хайде де. Повечето дребосъци от вашия клан предпочитат да се съюзяват с хората. Чудно ми е какво търси дърто джудже като теб при Върколаците? Май наистина ти се ще да се поизфукаш.
Вените на шията на Джъп се подуха.
— Ти за какво намекваш бе?
— Чудя се само трябва ли ни такъв като теб.
«Време е да се намеся — помисли си Страк. — Тези двамата наистина не могат да се понасят. Дали да не ги оставя да се побъхтят малко?»
— С кръв заслужих повишението си в дружината! — Джъп посочи оранжевите татуировки на стотник на скулите си. — Мен поне ме бива за това!
— Бива те, значи? — подсмихна се Хаскеер.
Привлечени от разпрата, към тях се приближиха Койла, Алфрей и неколцина от останалите. По лицата на войниците се четеше задоволство, задето се дърпат двама от старшите. Повечето очакваха Джъп да загуби.
Последва нова размяна на обиди, като този път бяха включени и роднините на участниците. За акцент на едно от оскърбленията Хаскеер сграбчи брадата на Джъп и я дръпна яростно.
— Ако продължаваш да ме дразниш, космата топка такава, ще си изпатиш!
Джъп се освободи и отвърна:
— Аз поне имам коса! А на вас, орките, главите ви са плешиви като човешки задници!
Назряваше моментът думите да преминат в дела. Двамата стояха един срещу друг, стиснали юмруци.
Един войник си проправи път през тълпата.
— Капитане! Капитане!
Зяпачите не посрещнаха с добро око неочакваното прекъсване. Повечето от тях изглеждаха разочаровани.
Страк въздъхна.
— Какво има?
— Намерихме нещо, което трябва да видите.
— Не може ли да почака?
— Не мисля, капитане. Струва ми се важно.
— Хубаво. А вие двамата — престанете! — Хаскеер и Джъп не помръднаха. — Достатъчно, казах! — изръмжа той заплашително. Те отпуснаха юмруци и отстъпиха неохотно назад.
— Дано да е нещо наистина сериозно — рече Страк на войника. Сетне нареди да разположат вечерни постове.
Войникът го поведе назад към крепостта. Завладени от любопитство, Койла, Джъп, Алфрей и Хаскеер ги последваха.
Къщата продължаваше да гори и сега вече пламъците бяха обхванали покрива. Топлината от пожара се усещаше чак при овошките, където войникът свърна встрани. По-високите клони на дръвчетата се бяха запалили от разнасяните от вятъра искри.
Прекосиха овощната градина и се озоваха пред дървен хамбар с широко отворени врати. Вътре двама оръженосци държаха над главите си запалени факли. Единият надзърташе в чувал от зебло. Другият бе застанал на колене и надничаше през отвор на пода.
Страк се приближи и погледна в чувала. Беше пълен с малки полупрозрачни кристали. Имаха нежен розов оттенък.
— Пелуцид — обади се сподавено зад него Койла.
Алфрей облиза пръст и го пъхна сред кристалите. След това го опита на вкус.
— Първо качество.
— Погледнете и тук, капитане — обади се войникът при отвора.
Страк дръпна факлата от ръката му и я промуши през отвора. На трепкащата й светлина се видя тясно мазе, дълбоко колкото да се побере коленичил орк. На пръстения под се въргаляха още два чувала.
Джъп подсвирна възхитен.
— Това е повече, отколкото съм виждал през целия си живот!
Забравил за доскорошните дрязги с джуджето, Хаскеер се присъедини към него.
— И като си помислиш само колко струва!
— Какво ще кажете да го пробваме? — предложи обнадеждено Джъп.
— Няма нищо лошо, капитане — подкрепи го Хаскеер. — Не заслужаваме ли поне мъничко, след като изпълнихме задачата?
— Ами, знам ли…
Койла имаше замислен вид, но не каза нищо.